Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Казаха, че си избягал. Какво правиш тук, Дом?

— Обещах нещо на Ралфи, Роузи. Винаги спазвам обещанията си. Ти го знаеш.

Зад тях се чу шум. Появи се жена с поднос, върху който стояха чашите с чая. Кавело протегна ръка и я застреля с пистолета, снабден със заглушител. Там, където преди миг беше дясното й око, зейна грозна рана.

Жената рухна по гръб, а подносът издрънча на пода и чашите се разбиха на парчета.

— Мили боже! — ахна сестрата на Ралфи Денунциата и притисна бебето до гърдите си.

— Много е хубаво това бебе, Роузи. Дори ми се струва, че има нещо от Ралфи, особено тези пълни бузки.

— Тя е внучката ми, Дом. — В очите на Роузи Скалпиа се четеше неописуема паника. Отмести поглед към приятелката си, лежаща на килима. От дупката на мястото окото й се процеждаше червена слуз. — Тя е само на годинка. Направи това, за което си дошъл, но нея не наранявай, Дом. Тя е дъщеря на Симоне, а не на Ралфи. Моля те, прави каквото искаш. Само остави внучка ми.

— Че защо да искам да наранявам твоята малка nipotina 15 15 Внучка. (итал.). — Б.пр. , Роузи? — Кавело пристъпи по-близо. — Просто дължа услуга на грозния ти брат. И няма как да не му се издължа.

— Дом, моля те. — Жената изглеждаше напълно ужасена. — Моля те!

— Проблемът, Роузи, е в това, че макар да желая на твоята малка внучка дълъг и щастлив живот, все пак трябва да уредя нещо. — Вдигна пистолета към лицето на жената. — Работата е там, скъпа, че човек никога не знае какво ще го застигне.

Натисна спусъка и куршумът разби челото на Роузи. Частици кост и мозък опръскаха завесите.

Малката праплеменница на Ралфи Денунциата ревна.

Кавело коленичи и забучи пръст в корема на бебето.

— Не плачи. Ти си умница, нали, скъпа? — В следващия миг чу как водата в чайника на печката кипна. — Водата е готова, а? Ела тук. — Повдигна бебето от ръцете на мъртвата му баба. То спря да плаче. — Умно момиче си ти. — Потупа я по гърба. — Хайде да се поразходиш малко с твоя чичо Дом.

По мое настояване още в същия ден ме изписаха от болницата — с широка превръзка около ребрата и с шишенце с викодин, и всичко това, придружено от строгото нареждане на лекаря да се прибера право у дома и да си почивам.

Честно казано, извадих дяволски късмет. Куршумът ме бе одраскал съвсем леко. Но раната все още пламтеше.

След като в болницата се погрижиха за мен, още там ме разпитаха двама агенти от вътрешното министерство. Особено настоятелни бяха въпросите за случилото се в сградата на съда — от момента, в който заех мястото си пред мониторите на охраната, до побягването ми към фоайето. Казах им, че изпразних цял пълнител. Един от хората на Кавело бе открит мъртъв. Фактът, че не бях изпратен там по служба, усложняваше нещата.

Но най-много ме заболя от това — много повече от раната в ребрата, че бяха изминали над пет часа, а нямаше никаква следа от Кавело или от черния „Форд Бронко“. Колегите бяха блокирали всички маршрути за евентуалното му бягство. Освен това бяха поставили засади на адресите на всички известни ни контакти на Кавело.

Кучият син обаче успя да избяга въпреки най-строгата охрана, осигурявана някога за съдебен процес.

Без да слуша протестите ми, медицинската сестра ме изведе до фоайето на болница „Белвю“ с количка, след което с усилие успях да седна в очакващото ме такси.

— Западна четиридесет и девета и Девето авеню — казах изтощено, отпуснах глава на облегалката и затворих очи.

Отново и отново виждах как черният Бронко се отдалечава с бясна скорост, за да изчезне сред уличния трафик. Виждах и себе си, напълно неспособен да предприема каквото и да е. Как, по дяволите, успяха? Кой беше стрелецът в асансьора? Как, при всички затегнати мерки за сигурност, са внесли оръжие в съда?

Халосах с юмрук преградата от дебело стъкло между предните и задните седалки и си помислих, че съм си счупил китката.

Шофьорът се извърна назад. Беше сикх с тюрбан на главата.

— Моля ви, сър, това такси не е моя собственост.

— Извинете.

Но всъщност не съжалявах. По-скоро се чувствах като тенджера под налягане. Кръвта ми кипеше, готова да експлодира. Таксито зави по Четиридесет и пета и се насочи към кръстовището. Осъзнах от какво наистина се боях. Да се върна в апартамента, да затворя вратата и да се изправя в празните стаи — препълнени с купища ненужни свидетелства и бумащина. Сам.

Имах чувството, че ще се взривя. Всеки миг ще избухна.

Завихме по Девето авеню. От ъгъла съзрях къщата си от кафяв пясъчник. Започна да ме души мъчително чувство, постепенно пропълзяло в гърдите ми.