Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Зная — повтори тя.

Този път усетих, че ми вярва.

На следващата сутрин се събудих на дивана на Анди, загърнат с одеяло и с възглавници под главата. Трябваше да си тръгвам.

Анди спеше в спалнята си. Предпазливо надникнах през вратата. Бях решил да й оставя бележка, но вместо това приседнах на ръба на леглото и погалих косата й. Тя отвори очи.

— Трябва да тръгвам.

— Къде? — попита тя и протегна ръка към моята изпод завивките.

— Снощи ти обещах нещо. Трябва да се залавям за работа.

Анди кимна. Очите й блестяха.

— Ела тук.

Гласът й бе леко дрезгав от съня и неустоимо изкусителен. Изобщо не усещах раната. За миг си помислих — защо пък да не смъкна дрехите си и да се пъхна в леглото при нея.

— Дължа ти нещо — рекох и стиснах ръката й.

— Едно, две, три… колкото искаш. Как е раната?

— По-добре. Сега се нуждая само от малко любовни грижи. — Вдигнах ръка. Но не твърде високо.

— Какво смяташ да правиш, Ник? — Тя ме изгледа, този път по-сериозно.

Знаех какво щях да направя първо. Повече не можех да оставам извън строя.

— Ще зарежа преподаването — усмихнах се. После стиснах рамото й, надигнах се и тръгнах към вратата.

— Пелисанте — извика ме тя.

— Да?

— Направи ми една услуга. Постарай се да не те прострелят. Нито дори да стрелят по теб.

— Пак ще се чуем — усмихнах се аз.

Прибрах се у дома колкото да се обръсна и преоблека. Въпреки че бе събота, потеглих към централата на ФБР. По пътя в таксито се свързах с приятелите ми в Бюрото.

Кавело беше потънал вдън земя. Това не ме изненада. Знаех какви са способностите им да планират операциите си и не се съмнявах, че този път са се постарали да изпипат всичко до съвършенство.

Все пак намерихме автомобила, с който побягнаха от съда. Черният „Форд Бронко“ бе открит на един празен паркинг на Хенри стрийт, на не повече от четири пресечки от съдебната палата. Оказа се, че преди два дни бил откраднат от някакъв търговски център на Стейтън айланд. Задигнати бяха и регистрационните номера. Затворихме цялото Източно крайбрежие. Всяко летище, всеки мост, всяко пристанище от Бостън до Балтимор.

Но от Кавело нямаше и следа.

— Има и още нещо, Ник — въздъхна Рей Хюс. — Вчера късно вечерта са намерили сестрата на Ралф Денунциата. Застреляна в дома си точно между очите. Също и една съседка, която й е била на гости.

— Господи!

— Деветмилиметров. Същия калибър като в сградата на съда. Чакаме балистичната експертиза. Но слушай, има нещо още по-лошо.

— По-лошо? Какво по-лошо?

— Там е имало и едно дете. Полицията намерила едногодишната племенница на Денунциата в кухнята.

— Стига, Рей.

— Жива е. Но е с жестоки изгаряния по лицето и ръцете. От вряла вода, Ник. Вряла вода. Що за ненормално чудовище е той? И на всичкото отгоре върху лигавничето на бебето е надраскал бележка. Специалистите ни по почерците я изследват.

Отново ме обзе гняв, от който можех да експлодирам.

— И какво пише на нея?

— Винаги спазвам обещанията си.

Изгарях от ярост.

Прибрах се у дома и си взех душ. Не можех да престана да мисля за сестрата на Ралфи Д. И за едногодишното бебе. И без това напоследък едва се сдържах да не гръмна от ярост, а сега и този ужас. Стоях, загърнат в хавлията, втренчен в снимките на онова животно Кавело, които бях забол по стените в кухнята. Купчината ненужни свидетелства.

Не можех да издържам.

Облякох се и потеглих със сааба си по Единадесето авеню. Но не се насочих към службата.

Нямаше значение вече кое е правилно или „подходящо“.

Пресякох реката през тунела „Линкълн“ и завих по шосе номер 3 към Сийкаукъс в Ню Джърси. Пропътувах много мили покрай обширни търговски центрове и заведения за бързо хранене, притиснати между пълното с токсични отпадъци тресавище и широката магистрала към Джърси.

След десетина километра отбих към сива двуетажна сграда от пенобетон, която ми бе много добре позната. Там се помещаваше профсъюзът на предприемачите в строителството в Ню Джърси.

Локал 407. Профсъюзът, който работеше за Кавело.

Отворих стъклената врата и се насочих към смаяната рецепционистка, като отдалеч й размахах картата си от ФБР.

— Дошъл съм да се видя с Франки Делсавио.

Рецепционистката подскочи:

— Извинете ме, сър, но не можете просто така да…

Не я дочаках да довърши изречението.

Двама широкоплещести мъже, за чиято професия човек лесно можеше да се досети и от бегъл поглед, скочиха от столовете си да ми препречат пътя.