Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Има ли нещо ново? — попита Нордешченко. — Чух какво е станало. Излъчват го по всички новинарски радиостанции.

Полицаят провери документите му, без да си прави труда да му отговаря. Другият вдигна капака на багажника и надникна вътре. Но видя само голяма прахосмукачка, машина за почистване на килими и няколко пакета с препарати. Нордешченко затаи дъх, когато ченгето взе да надзърта наоколо.

Пистолетът беше скрит под панталона му, закрепен към глезена. По време на вчерашната суха тренировка беше решил какво ще направи. Ще очисти патрулиращите полицаи. После ще притича в отсрещното платно, ще спре първата попаднала пред очите му кола, ще измъкне шофьора от седалката и ще отпраши. Кавело ще трябва сам да се погрижи за спасяването на кожата си.

— Какво е това? — излая единият от полицаите.

Разбута почистващите препарати и надникна зад преградата.

Нордешченко замалко да се пресегне към глезена си, но не го направи. Не още. Очистваш и двамата и бягаш!

— Според правилника тук трябва да се държи резервната гума — каза полицаят. — Какво ще стане, ако някоя от гумите на тази бричка се спука? — Той спусна преградата.

— Имате право, полицай — кимна Нордешченко по-спокоен. — Ще кажа на шефа. Ще му кажа още, че ви дължим едно безплатно чистене на килимите.

Полицаят му върна документите на колата, а другият затръшна вратите.

— Нищо не ми дължите — кисело измърмори той. — По-добре си набавете веднага резервна гума.

— Смятайте го за изпълнено — рече Нордешченко. — И дано го заловите. — Вдигна прозореца и бавно потегли.

След няколко минути вояджърът напусна зоната, отцепена за пътната проверка, и навлезе в правия участък, където движението следваше обичайния си ритъм. После премина през моста. Но ударите на сърцето му се успокоиха напълно едва когато забеляза голямата табела, осведомяваща пътуващите, че напускат щата Ню Йорк и влизат в Ню Джърси.

— Поздравления. Успяхме! — провикна се той, за да го чуе Кавело. — Утре по това време ще си извън страната.

— Добре — въздъхна Кавело, докато с мъка се изправяше, за да се измъкне от тайника. — Междувременно има промяна в плана. Първо трябва да свърша нещо. Имам дълг, който трябва да уредя.

Според дадените от Кавело инструкции потеглиха на запад към Патерсън в Ню Джърси. Скоро се озоваха в приятно за окото старомодно предградие с къщи на хора от средната класа, заобиколени от дървета и зеленина. Нордешченко спря пред скромна, но приятна наглед къща във викториански стил, цялата в сиво и бяло. Макар да беше април, в малкия преден двор още можеше да се види сцената от Рождество Христово, запазена от Коледа.

— Чакай ме в колата — нареди Кавело, като напъха в колана си пистолета, който преди малко бе взел от него.

— Не ми плащаш за това — обади се евреинът. — Заради такива работи могат да ни убият и двамата.

— В такъв случай — рече Кавело, като отвори вратата и пристегна колана си, — те оставям да си помислиш, докато съм в къщата.

После заобиколи фасадата и отмести телената врата, водеща към задния двор. Чувстваше се възбуден.

Държеше на думата си. Това го издигна до върха.

Хората знаеха, че когато Електротехника обещае нещо, може да се смята за свършено. Особено когато се касаеше за обещание като това.

Продължи да върви плътно край стената, докато стигна до задната порта, също от телена мрежа. Там спря. Отвътре се чуваше звук на телевизор. Детски канал. За кратко остана заслушан в детските гласчета и нечие щастливо пляскане с ръце. Видя тила на жена, седнала в люлеещ се стол.

Кавело изкачи стъпалата на верандата и отвори остъклената врата. Идеше му да се разсмее. Никой в това предградие не се нуждаеше от алармени системи, нали. Защото бяха защитени. Защитени от него ! Ако закачиш някого, който живее в този район, ще се наложи да се криеш до края на живота си.

— Роузи, как искаш чая? — обади се женски глас отвътре.

— С малко лимон — отговори жената в стола. — Трябва да е останал лимон в хладилника. — После добави: — Хей, погледни малкото агънце, Стефи. Какво казва агънцето? Беее… Беее…

Кавело пристъпи в стаята. Когато жената от стола видя кой е посетителят, лицето й пребледня като платно.

— Дом!

Подхвърляше в скута си бебе, момиченце на не повече от годинка.

— Здрасти, Роузи — усмихна се Кавело.

По лицето на жената се изписа паника. Тя бе малко над петдесетте, попрецъфтяла, с вдигната на кок коса и висящ на шията й медальон със Сейнт Кристофър. Силно прегърна бебето с две ръце.