Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Чувствах се съсипан. Всичко се мержелееше пред очите ми. През изтеклата нощ едва ли ми се събираха и три часа сън. Когато на сутринта заех мястото си в съдебната зала, се опитах да изтласкам от съзнанието си мъчителната раздяла с Елън.

От двете страни на Кавело стоеше по един съдебен охранител. Още една подобна сцена като вчерашната и с него е свършено.

Джоел Голдънбърг пристъпи към свидетелското място.

— Добро утро, господин Денунциата. Бих искал да продължим от там, където спряхме вчера. — В ръката си държеше книжа.

— В показанията ви е записано, че сте присъствали в района по времето, когато Сам Грийнблат е бил убит — започна прокурорът. — И че сте забелязали наблизо колата на Томас Мусина. Заедно с още един човек вътре. Бихте ли припомнили на съдебните заседатели кой бе този човек, господин Денунциата?

— Беше Доминик Кавело — заяви Денунциата.

— Добре — кимна Голдънбърг и обърна страницата. — А сега ми се иска да се заемем със събитията, които са се случили след убийството. Бихте ли потвърдили, че вие и вашите колеги сте се почувствали задоволени, когато тази работа е приключила?

— Мисля, че отначало наистина бяхме доволни — сви рамене Ралфи Д. — Искам да кажа, че си свършихме работата и всички можехме да си тръгнем, без никой да е пострадал.

— С изключение на господин Грийнблат, разбира се.

— Е, да, естествено, с изключение на господин Грийнблат — кимна свидетелят и леко се усмихна. Закъсняло разкаяние. — Но на следващия ден, поне доколкото си спомням, всичко започна да се влошава.

— За какво по-точно говорите, господин Денунциата?

— За онова момче, което взе участие в удара, Стиви…

— Стивън Манарино — обясни на съда прокурорът Джоел Голдънбърг.

— Да. Това момче нещо се обърка и оплеска цялата работа. Не намерил табели с автомобилни номера, дето да не събудят подозрение, въпреки че точно това му бе наредено. Затова грабнал първите, които се изпречили пред очите му. — Той се изкашля. — Очевидно е задигнал комплекта от двора на Луис Мачиа.

— От двора на неговия приятел, който също е участвал в това убийство, така ли?

— Да. — Денунциата отново завъртя очи.

— А вие как бихте описали този Стиви? — попита обвинителят. — Имаше ли опит в подобни операции?

Свидетелят сви рамене.

— Беше добро хлапе от съседния квартал. Май че страдаше от астма или нещо подобно. Но все искаше да се навърта наоколо.

— Да се навърта „наоколо“?

— Просто искаше да влезе в клуба. Е, не беше най-умният, но Луис го харесваше. Затова му възлагахме по някоя поръчка. Хлапето беше готово на всичко, само и само да се сработи с нас.

— И този удар беше неговият шанс, нали?

— Кой знае? Ако всичко беше минало добре…

— И така, какво се случи със Стиви, господин Денунциата? След като се оказа, че и той е трябвало да бъде привлечен.

— Отначало Луис искаше да го оставим сам да се справи. Вечерта ченгетата пристигнали в къщата му. Това станало, след като някой видял табелите с автомобилните номера. Но Луис и без това си имаше достатъчно грижи, а ето че Стиви създаде допълнителна бъркотия, защото поиска от нас да го измъкнем от района и да се погрижим за него. Да е по-далеч от ченгетата. Всъщност никой не искаше той да остане в квартала, но Стиви си беше глътнал езика от страх.

— И така, какво сторихте със Стиви, господин Денунциата?

— Ами само му казах, че ще оправя цялата работа. Срещнах се с Томи Лоса. И с господин Кавело. Заедно отидохме до търговския център „Кингс Каунти Мол“. Казах им, че ще трябва да измъкнем това хлапе, Стиви, извън града. Чичо ми Ричи има един парцел в Поконос. Но почти не ходи там. Томи веднага се съгласи, че този план изглежда разумен.

Голдънбърг кимна.

— Значи там заведохте Стиви след удара срещу Грийнблат?

— Не точно там — заяви Денунциата и се изкашля.

— Защо? Нали вие сте се нагърбили с организирането на удара. Човекът, на когото сте рапортували, е дал съгласието си. Никой не би могъл да заподозре Стиви, че е замесен, нали? Защо Стиви не е можел да се укрие в Поконос?

— Защото Доминик Кавело не се съгласи — отвърна Ралф Денунциата и сведе очи.

— Не се съгласи?

— Не. — Денунциата сви рамене. — Босът каза Стиви да изчезне.

— Стиви да изчезне — повтори Джоел Голдънбърг, като пристъпи с една-две крачки към свидетеля. — Каза го просто така ли, господин Денунциата? Точно с тези думи — „Стиви да изчезне“?

— Не, не точно с тези думи. — Ралфи Д. се размърда неспокойно на стола. Два пъти се изкашля. — Доколкото мога да си спомня, точните му думи бяха: Що се отнася до мен, можете да накълцате тлъстия шибаняк на филии и да го натъпчете в някоя консервена кутия. Хлапето да изчезне.