Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Към девет и половина същата вечер Анди сгъваше кърпите в банята на Джеръд. Синът й бе по пижама, облегнат в леглото си, с отворен на скута му учебник, но загледан някъде напред.

— Мамо, какво е това географски нос? — извика той.

Анди влезе и приседна на края на леглото му.

— Нещо като парче земя, врязано в океана.

— Ами тогава какво е полуостров? — зададе момчето следващия си въпрос, като отгърна страницата в учебника.

Анди сви рамене.

— Ами мисля, че е нещо като много голямо парче земя, врязано в океана.

За пръв път тази седмица бе успяла да го прибере навреме от училище. Съдията ги освободи още преди обед, което породи множество слухове. Коментаторите от вестниците и телевизията казаха, че били отправени някакви заплахи. Може би и срещу някои от съдебните заседатели.

Анди помоли съдията да й отдели малко време и спомена пред нея, че преди две вечери някой е счупил предното стъкло на колата й. Сайдерман прецени, че това едва ли е свързано със съдебния процес. Думите й обаче не успокоиха Анди.

— Ами тогава не е ли всяко парче земя на света нещо като полуостров? — повдигна рамене Джеръд. — Искам да кажа, виж Флорида. Или пък Африка и Южна Америка. Не са ли врязани в океана, мамо?

— Мисля, че да. — Тя оправи одеялото му и се зае да сресва меката му светлокестенява коса.

— Ей, стига! — извъртя се той. — Не съм бебе.

— Винаги ще си моето бебче. Извинявай, но това е положението.

Ръката й се вкамени. Някой звънеше на външната врата.

Джеръд се надигна в леглото. Майката и синът погледнаха часовника. Минаваше десет.

— Кой може да е, мамо?

— Не зная. Но съм сигурна в едно, умнико. — Взе учебника от ръцете му. — Време е да се угаси лампата. — Наведе се към него и го целуна.

— Лека нощ, мамо.

Анди отиде в коридора да провери кой звъни. Превъртя ключа и предпазливо открехна вратата.

Сърцето й замря.

Видя агента от ФБР, когото помнеше от съдебната зала, с приятното лице. Както и униформен полицай до него. Не, полицаите бяха двама — мъж и жена.

Какво търсеха тук в десет вечерта?

Той й показа значката си от ФБР.

— Съжалявам, госпожо Деграс. Мога ли вляза? Важно е.

Анди отвори вратата. Агентът беше в маслиненозелена мушама, наметната над кафяво спортно сако, под което се виждаха тъмносиня риза и вратовръзка. За миг си помисли колко зле изглежда тя самата — в яркорозов пуловер с надпис DKNY 7 7 Инициали на дизайнерска къща „Дона Карън“ — Ню Йорк. — Б.пр. и кърпа през раменете.

— Не очаквах посетители.

— Много се извиняваме за безпокойството. Аз съм Никълъс Пелисанте, старши агент от Управлението за борба с организираната престъпност във ФБР. Ръководех преследването на Кавело.

— Видях ви в съдебната зала — каза Анди. После продължи предпазливо: — Не е ли против правилата ние с вас да разговаряме сега?

— При нормални обстоятелства да — кимна агентът.

— Нормални обстоятелства? Нещо не разбирам. Какво се е случило?

— Настъпиха промени в съдебната процедура. Като мярка за сигурност съдията прецени, и аз съм съгласен с нея, че ще бъде по-безопасно членовете на журито да не остават по домовете си.

— По домовете си? — недоумяващо примигна Анди. — Какво означава това? — Нервно прокара ръка през несресаната си коса.

— Съдията иска всички съдебни заседатели да бъдат изолирани. Не бива да се тревожите. Няма някаква определена заплаха. Всичко е заради вашата безопасност.

— Моята безопасност?

— Вашата и на вашия син — поясни агентът.

Анди съвсем се разтревожи.

— Нима искате да кажете, че има заплахи? — В паметта й изплува споменът за счупеното стъкло на колата. — Всичко навярно е заради онова, което ми се случи преди две вечери.

— Не съм казал това — отвърна агентът. — Отвън има полицай, който може да ви помогне.

— С какво да ни помогне, агент Пелисанте? — По гърба й полазиха тръпки. — Имам деветгодишен син. Какво ще стане с него, докато аз съм под закрила? Да го изпратя в пансион ли?

— Вижте, зная как ви звучи това. Зная също колко спешно пристигна нареждането. Но ние ще се погрижим да виждате редовно сина си и да не се прекъсва процесът.

— Да се прекъсне процесът! — Анди внезапно осъзна сериозността на случващото се. — Та ние сме едва в първата седмица. Не съм подписала документ за това, агент Пелисанте.

Този мъж от ФБР изглеждаше симпатичен, но и безпомощен да промени нещо.

— Опасявам се, че нямате избор.