Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Кръвта й закипя. Още на следващия ден трябваше да се отърве от този процес.

— Кога ще ни местите? — Анди го изгледа тревожно.

В следващия миг осъзна за какво я чакаше полицаят.

— Опасявам се, че трябва да тръгнете веднага. Това, за което искам да ви помоля, е да опаковате най-необходимите си вещи.

— Шегувате се! — Анди се втренчи в него. — Синът ми е вече в леглото. Какво да правя с него? Това е налудничаво.

— Може ли някой да го приюти за тази нощ? Някой наблизо?

— Имам сестра в Куинс. Но вече минава десет. Какво искате от мен? Да го напъхам в някое такси?

— Можете да го вземете със себе си — най-после взе решение агентът. — Макар и само за тази нощ. Утре ще имате време да се погрижите за него.

— Да го взема със себе си — саркастично се усмихна Анди. — Къде?

— Не мога да ви кажа това, госпожо Деграс. Поне засега. После ще можете да го виждате от време на време. Обещавам ви.

— Явно говорите съвсем сериозно. — Анди отново прокара ръка през косата си.

В този момент видя Джеръд в другия край на коридора.

— Какво става, мамо?

Тя го прегърна през раменете.

— Този мъж е от процеса в съда. Специален агент от ФБР. Казва, че трябва да тръгваме. Ще отидем на едно място. Веднага. За тази нощ.

— Защо? — неразбиращо попита Джеръд. — Тази нощ? Къде?

Пелисанте коленичи до момчето.

— Трябва да направим това, за да може майка ти да извърши нещо много смело. Нали не искаш нещо да й се случи? Ако трябва да се покажеш смел, за да защитиш майка си, ще го направиш, нали?

— Да, — кимна Джеръд. — Разбира се, че ще го направя.

— Чудесно. — Той стисна момчето за раменете. — Аз съм Ник. А ти как се казваш?

— Джеръд.

— Няма да е толкова страшно. — Усмихна му се. После се обърна и смигна на Анди. — Някога возил ли си се в полицейска кола, Джеръд?

Минаваше два след полунощ, когато се прибрах у дома.

Не е лесно да изтръгваш хората от домовете им посред нощ, да ги стряскаш със заплахи за живота им и после да се чудиш как да ги успокоиш. В крайна сметка всички съдебни заседатели бяха отведени в автомобили без отличителни знаци в мотел в Джърси Сити отвъд тунела Холанд. За охраната им бяха изпратени осем служители от федералната служба.

Бях изтощен физически, а и се чувствах като парцал, че така внезапно обърках живота им. Но докато превъртах ключа на апартамента си в този късен час, когато оставаше толкова малко до разсъмване, знаех, че ще спя много по-спокойно, след като те са в безопасност.

Влязох и с изненада установих, че лампите светят. Казах си, че пак са повикали Елън по спешност в болницата. Нищо ново, нали?

Но Попи не излезе да ме поздрави. Не я открих и на кушетката, където спеше.

Нещо не е наред, нали.

За секунда се подвоумих. После внезапно си припомних заплахата, която Кавело ми отправи лично в съда. Извадих пистолета.

Мили боже! Не, господи, не!

Втурнах се към спалнята.

— Елън! Къде си? Елън!

Вратата на гардероба в коридора зееше. Забелязах, че липсват няколко палта. Нейните. Както и двата куфара, които обикновено оставяхме на горния рафт. А от масичката бяха изчезнали две фотографии в рамки. На семейството й.

— Елън!

Лампите в спалнята също светеха. Почти ме заслепиха, но видях, че никой не е спал в леглото.

Обзе ме чувство за провал и безпомощност, както става винаги, когато всичко се обърка. Не можех да повярвам, че точно това се случва.

— Елън! — извиках отново. — Елън…

Тогава зърнах бележката върху възглавницата си. Беше надраскана на лист за рецепта. Сърцето ми замря още щом трескавият ми поглед пробяга по първия ред.

Мой мили, голям, силен Ник. Това е най-трудното писмо, което някога ми се е налагало да напиша…

Приседнах на ръба на леглото. Възглавниците бяха подредени по начина, който тя предпочиташе. Във въздуха все още се долавяше слабото ухание на парфюма й.

Зная, че ще те заболи. Но се нуждая за известно време да остана сама. И двамата знаем, че това, което е толкова важно за нас двамата, тъкмо сега го няма.

Но поне се надявам, че все пак ще се усмихнеш: кълна ти се, няма друг мъж, само това болезнено чувство, че не си даваме един на друг това, което искаме или от което се нуждаем. Пък и точно сега ми се ще да се вгледам в себе си, поне за кратко, докато намеря онова, което искам някой да ми даде. Ти си най-добрият, Ник. Ти си умен и вдъхващ доверие, едновременно чувствителен и силен. Толкова си добър. А знаеш ли в какво още си най-добрият — в това, че не беше необходимо да се старая да доразвивам нещо в теб.