Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Що се отнася до мен, можете да накълцате тлъстия шибаняк на филии и да го натъпчете в някоя консервена кутия. Хлапето да изчезне.

Прокурорът изчака думите му да достигнат до съзнанието на всеки от съдебните заседатели. Всички в залата изглеждаха зашеметени. Такъв бе ефектът.

— Вие сте чули Доминик Кавело да произнася тези думи? Да издава пряко нареждане за убийството на Стивън Манарино?

Свидетелят преглътна смутено и стрелна бърз поглед към подсъдимия:

— Да.

Тягостна тишина в залата. Но не и за Кавело, който си стоеше на мястото, опрял лакти на масата и сплел пръсти, загледан право пред себе си, сякаш не бе чул и дума от казаното. Все едно ставащото не го засягаше.

— А Томас Мусина как реагира? — Прокурорът подкани свидетеля да продължи разказа си. — Той съгласи ли се с всичко това?

— Че какво можеше да стори? След като шефът е дал изрична заповед…

— Какво направихте вие, господин Денунциата? Нали бяхте обещали на Стиви да се погрижите за него.

— Точно това и направих. — Свидетелят отпи от водата. — Мислех, че той ще остане при сестрите си. Намерих някой да се свърже с него и да му каже да си приготви багажа, за да се срещнем във „Везувио“, онова място в Бей Ридж. Споменах му още да не казва на никого къде отива. Дори на собствената си майка.

— Продължавайте.

— И така, ние с него се срещнахме. Взех със себе си Лари Кониглиеро и Луис Демео. Стиви слезе от колата си, с една износена пътна чанта в ръка. Попита ме колко дълго ще отсъства, а аз му казах, че може би две седмици или горе-долу толкова, докато всичко утихне.

— Излъгали сте го, така ли? Въобще не сте имали намерение да му помогнете?

— Точно така — кимна Ралфи Д. и отпи още една глътка вода.

— А какво се случи, след като господин Манарино се качи в другата кола?

— Отвели го в гаража на Лари. Казали му, че трябва да вземат някакви касети или нещо такова за из път. Лари после ми обясни, че Стиви нищо не заподозрял. Та той се обърнал и го застрелял на задната седалка. После двамата с Луис го насекли, точно както господин Кавело им каза. Искали да следват заповедите му съвсем точно. И накрая го откарали в Поконос. Знам само, че още е там.

— Значи сте рапортували пред господин Кавело — заяви Джоел Голдънбърг, — че заповяданото от него убийство е извършено.

— Аз се отчетох само пред Томи.

— А скоро след това самият вие сте били повишен в капитан. Вярно ли е?

— Да — кимна той. — След около два месеца.

— А какво ви каза господин Кавело за причината, поради която сте произведен в капитан толкова бързо?

Свидетелят впери поглед в Кавело.

— Пошегува се, че скоро едва ли ще поискам да се сдобия с имот в Поконос.

Реакцията на Кавело показа, че и сега намира шегата си за забавна.

— Благодаря ви, господин Денунциата. — Обвинителят прибра бележките си и седна на стола. — Още нещо. — Стана и се върна обратно. — Узна ли Луис Мачиа за случилото се с приятеля му?

Ралфи Д. сведе очи.

— Не, господин Голдънбърг, Луис никога не узна какво сполетя Стиви.

Вечерта Анди се опита да намери спокойствие в мотелската стая, но не успя.

Показанията на Денунциата се оказаха толкова потискащи за нея, че през целия ден не се чувстваше добре. Колкото повече слушаше, толкова повече набъбваше омразата й към Доминик Кавело, макар да знаеше, че трябва да е обективна и безпристрастна. Лежеше на леглото и лениво прелистваше Венити Феър , но мислите й постоянно се връщаха към Стиви, този доверчив и амбициозен младеж, с четката му за зъби и комплект бельо в пътната чанта, повярвал, че го отвеждат на сигурно място в Поконос.

Що се отнася до мен, можете да накълцате тлъстия шибаняк на филии и да го натъпчете в някоя консервена кутия.

Чувстваше се безкрайно самотна. По телевизията течеше детективско шоу. Тя се пресегна към мобилния си телефон и набра номера на сестра си, за да чуе Джеръд.

— Здрасти, скъпи — изрече по-ободрена.

— Здрасти, мамо! — отговори Джеръд.

Чудесно бе да чуе гласа му. Настроението й винаги се оправяше.

— Как си, момчето ми? Леля Рита добре ли се грижи за теб? Добре ли те храни ?

— Да. Всичко тук е чудесно. Храната е прекрасна.

— Значи не ти е чак толкова зле да стоиш при братовчедите си?

— Ами така ми се струва. Само че… — Гласът на Джеръд се сниши. — Защо трябва да си там, мамо?

— За да можем напълно да се съсредоточим върху случая. И никой да не ни пречи.