Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Няма да хващаш мотрисата, няма да се качваш в такси, няма да караш кола — бе наредил мъжът за последно сутринта, когато за стотен път прегледаха плана в детайли. — Ще се качиш в автобус. За Шерхолмен 4 4 Квартал на Стокхолм, населен предимно с имигранти. — Бел.прев. , после ще се прибереш с метрото. Разбра ли?

Йелена не спираше да кима.

Как да не е разбрала. При това щеше да даде най-, ама най-доброто от себе си. Поне десетина пъти й подскочи под лъжичката. Надяваше се всичко да е минало както трябва. Нямаше друг начин. Мъжът щеше да се вбеси, ако не успееше да отмъкне детето от влака.

Погледна часовника си. Изминал беше повече от час. Автобусът закъсня, после трябваше да чака и в метрото. Скоро щеше да се прибере и да разбере. Плъзна потни длани по дънките. Никога не можеше да бъде съвсем сигурна дали е постъпила правилно. Не и докато всичко не приключеше с хвалби или порицания. Напоследък почти винаги Йелена постъпваше правилно. Справи се добре дори на уроците по шофиране и на упражненията по правоговор.

— Хората трябва да разбират какво казваш — често повтаряше той . — Говориш неясно. И трябва да престанеш с тези тикове на лицето. Плашещо е.

Беше се борила истински, докато мъжът я признае.

Сега само едното й око леко потреперваше, и то само когато се чувстваше нервна и несигурна. Успокоеше ли се, всичко изчезваше.

— Добре, момиче — бе казал мъжът и я погали по бузата.

Йелена се беше зарадвала вътрешно. Надяваше се да я похвали и сега, когато се прибереше.

Влакът най-сетне стигна нейната спирка. Тя трябваше да положи усилия да не се втурне от вагона и да се спре чак вкъщи. Налагаше се да върви спокойно и дискретно, така че никой да не я забележи. Беше забила поглед в земята и увиваше с пръсти кичур коса.

Изливащият се дъжд навън влоши зрението й. Но нищо, все пак го забеляза. Погледнаха се за части от секундата. Стори й се, че го видя да се усмихва.

Педер Рюд наблюдаваше доста скептично трогателните опити на Фредрика да покаже състрадание. Тя докосна Сара Себастиансон със същата неприязън, с която би докоснала адски противно куче, само защото е на добър приятел. Такива като нея нямаха място в полицията, там човек трябва да може да общува с хора. С всякакви хора. С всички хора. Педер въздъхна раздразнено. Идеята за стаж на цивилни очевидно не беше никак добра.

— Налага се да внесем нови познания в службата — бяха се изказали високопоставени клечки.

Щом се удадеше случай, Фредрика не пропускаше да разкаже какво е учила в университета, но честно казано, на Педер хич не му пукаше. Тя използваше прекалено много и прекалено дълги думи. Усложняваше нещата. Мислеше, а не чувстваше. Чисто и просто във вените й не течеше полицейска кръв.

Педер нямаше друг избор, освен да се възхищава на упоритата съпротива на колегите си срещу мястото, отредено на цивилните в организацията на полицията. И то, без да имат адекватния професионален опит. Без да имат уникалната компетентност, с която могат да се сдобият само ако изучават полицейската професия от „а — бе“. Няколко години в патрулката също не биха навредили. Арести на пияници. Разговори с мъже, които бият жените си. „Доставка по домовете“ на подпийнали младежи и срещи с родителите им. Разбиване на апартаменти с предали богу дух самотни души, започнали да се разлагат.

Педер поклати глава. Едва ли точно сега трябваше да се замисля за некомпетентните колеги.

Той прегледа внимателно информацията, която беше получил от разпитите на персонала на влака. Кондукторът Хенри Линдгрен бе прекалено разговорлив, но имаше нюх към детайлите и нелоша памет. Влакът тръгнал от Гьотеборг в 10:50 часа. В Стокхолм пристигнал с осем минути закъснение в 14:07 часа.

— Аз не отговарях за престоя във Флемингсберг — подчерта Хенри. — Арвид и Нели се заеха с това.

Мъжът печално гледаше влака, който все още не помръдваше от перона. Всички врати бяха отворени и зееха отстрани като големи черни дупки. Повече от всичко на света му се искаше момиченцето да изскочи из някоя от тях. Все едно, че се е загубило, заспало е отново и се е събудило. Но с убеждение, присъщо само на възрастните, Хенри знаеше, че това няма да се случи. Единствените, които влизаха и излизаха, бяха полицаите и криминалистите. Целият перон беше ограден; върху мократа земя продължаваше интензивното търсене на следи.

Буца заседна в гърлото на кондуктора; невъзможно беше да я преглътне.