Кристина Ульсон - Пепеляшките

Педер продължи разговора:

— Казахте, че сте наглеждали детето, какво се случи след това?

Полицаят забеляза как събеседникът му се сви, сякаш за миг остаря, както си стоеше, когато трябваше да разкаже какво го е накарало да се отдели от момиченцето.

— Трудно е да огрееш навсякъде едновременно — започна отчаяно Хенри. — В повечето вагони беше голяма дандания. Неочаквано се наложи да оставя детето, за да отида в трети вагон. Но извиках Арвид по радиостанцията. Високо, няколко пъти, той обаче така и не отговори. Не мисля, че изобщо ме е чул.

Педер предпочете да не коментира реакцията на Арвид. Вместо това попита:

— Значи тръгнахте, без да помолите някого от пътниците да я държи под око?

Хенри разпери драматично ръце.

— Отидох само до съседния вагон! — възкликна той. — И си мислех, да, мислех си, че веднага ще се върна. И се върнах.

Не овладя гласа си.

— Нямаше ме по-малко от три минути, върнах се в мига, в който влакът спря и хората започнаха да слизат. Но тя вече беше изчезнала. И никой не можеше да си спомни да я е видял да става и да тръгва.

Продължи да говори, сякаш някой го е хванал за гушата:

— Но как е възможно? Никой нищо да не забележи?

Педер имаше цял куп отговори на подобни въпроси. Накарайте само десет души да свидетелстват за едно и също престъпление и те ще ви разкажат десет различни версии на случилото се: в каква последователност е станало и с какво са били облечени престъпниците.

Странна в случая бе реакцията на Арвид Мелин. Първо е допуснал влакът да потегли от Флемингсберг, без Сара Себастиансон да успее да се качи, а след това не е отговорил на повикванията на Хенри.

Педер бързо се насочи към пейката, на която седеше началник-влакът. Изглеждаше много нервен. Когато полицаят се приближи, той вдигна поглед и каза:

— Може ли да тръгваме след малко? Имам работа.

Педер се настани до него демонстративно бавно, погледна го и отговори:

— Изчезнало е дете. Какво е по-важно от това, да помогнете да го открием?

Арвид не обели и дума повече, освен конкретните отговори на конкретните въпроси.

— Какво казахте на пътниците, които ви попитаха колко дълго влакът ще остане във Флемингсберг? — Педер беше сериозен, сякаш разговаряше с ученик от гимназията.

— Не си спомням точно — промърмори служителят.

На Педер му се стори, че този почти тридесетгодишен мъж отговаря така, както очакваше да отговорят децата му, когато станат тийнейджъри.

„Къде отиваш? — Излизам! — Кога ще се прибереш? — По-късно!“

— Спомняте ли се, че сте разговаряли със Сара Себастиансон? — отклони мислите си ченгето.

Арвид поклати глава.

— Почти не — отвърна той.

На Педер му се прииска хубавичко да го поразтърси, но началник-влакът продължи:

— Много хора ме питаха едно и също. Мисля, че говорих с нея, с майката на детето. Тя би могла да бъде по-отговорна — гласът му заглъхна и чак сега Педер забеляза колко възмутен всъщност беше. — Може да сме казали, че влакът спира за десет минути, но и никой не е обещавал, че няма да тръгне по-рано. Всички, всички, искат да пристигнат възможно най-бързо. Защо е напуснала перона? Ако беше останала, щеше да чуе, когато извиках по високоговорителите.

Арвид ритна една празна кутия от кока-кола, търкаляща се на земята. Тя се удари гневно във влака и се плъзна по перона.

Полицаят подозираше, че сънят и на Арвид Мелин, и на Хенри Линдгрен ще остане за дълго неспокоен, ако не откриеха момичето.

— Така и не забелязахте, че Сара Себастиансон е останала? — бавно попита той.

— Не, изобщо не забелязах — натърти Арвид. — Погледнах само перона, както обикновено. Беше празен и тръгнахме. После Хенри ми каза, че ме е викал по радиостанцията, но не съм го чул… защото бях забравил да я включа.

Педер вдигна очи към мрачното небе и затвори бележника си.

Набързо щеше да разпита останалия персонал и хората на перона. Фредрика навярно можеше да му помогне, ако беше приключила с майката.

С крайчеца на окото си той забеляза как двете жени си размениха още няколко думи и се разделиха. Сара изглеждаше много унила. Преглътна. В съзнанието му изплува собственото му семейство. Какво щеше да направи той самият, ако някой се опиташе да нарани децата му?

Стисна по-здраво бележника. И се забърза. Трябваше да чуе още доста, а Алекс не обичаше да чака.

Върнаха се в Сградата със служебната кола на Педер. И двамата бяха потънали в собствените си мисли, докато автомобилът се носеше по мокрия асфалт. Паркираха в подземния гараж и продължиха мълчаливо с асансьора към етажа на разследващия отдел. Работеха до колегите от Окръжната и Националната полиция, а и до тези от стокхолмската. Никой всъщност не искаше да го каже на глас, но екипът на Алекс Рехт служеше до голяма степен на двама господари. Или по-скоро на трима. Специално подбраната група от професионалисти с различно образование и опит, на хартия бе част от стокхолмската полиция, но в действителност се изявяваше и на окръжно, и на национално ниво. Политическо решение на нещо, което не би трябвало да представлява проблем.