Фредрика потъна изморена в стола зад бюрото. Нима другаде би могла да разсъждава по-добре? Осъзнаваше колко наивна е била в увереността си, че специалните й познания ще бъдат търсени и тачени в полицейските среди. За нищо на света не можеше да разбере всеобщото и изначално полицейско презрение към висшето образование. Нима наистина беше презрение? Или чисто и просто страх? Тя не можеше да го определи точно. Знаеше само, че не й понасяше.
Пътят й към разследващия екип на Алекс Рехт бе преминал през длъжност на следовател в Съвета за борба с престъпността и през няколкогодишна експертна позиция в социалната администрация. Фредрика беше кандидатствала в полицията, за да обогати практическия си опит.
И нямаше да остане. Все пак се чувстваше спокойна в ситуацията, в която се намираше. Имаше много връзки, вратите на различни институции й бяха отворени. Само трябваше да запази самообладание и не след дълго щеше да се появи нова възможност.
Много добре съзнаваше как я приемаха колегите от полицията. Струваше им се надута и недостъпна. Като човек без чувство за хумор и естествено възприятие.
Не е вярно, мислеше си Фредрика. Не съм студена, просто точно сега съм дяволски объркана.
Приятелите й щяха да я опишат като мила и състрадателна. И изключително лоялна. Но само най-близките й. А ето че сега се намираше на работно място, където се очакваше да се държи доста непринудено. За нея това бе напълно немислимо.
Не беше чак толкова безразлична към колегите си. Просто предпочиташе да ги държи на разстояние.
— Да не би да съм душеприказчик — беше възразила на приятел, поставил под въпрос нежеланието й да влага чувства в работата. — Аз съм следовател. И не е важно каква съм, а с какво се занимавам. Аз разследвам, нека някой друг да утешава. — Иначе край с мен, мислеше си Фредрика. Ако трябва да дарявам всяка жертва с утеха, какво ще остане от мен.
Не можеше да си спомни дали някога е проявявала желание да работи в полицията. Като малка винаги беше мечтала да се занимава с музика, да стане цигуларка. Музиката беше в кръвта й. Мечтите таеше в сърцето си. Много деца надрастват най-ранните си копнежи за това, какви искат да станат, когато пораснат. Но с Фредрика не беше така, нейните стремежи се развиваха и конкретизираха. Заедно с майка си бе преглеждала музикалните училища и двете преценяваха кое би било най-подходящото за нея. Още в началото на гимназията тя беше композирала първите си музикални творби.
Но малко след като навърши петнадесет години, обстоятелствата се бяха променили. Завинаги, както щеше да се окаже. Дясната й ръка бе тежко пострадала в автомобилна катастрофа на път за вкъщи от едно каране на ски и след година рехабилитация бе станало ясно, че няма да устои на усилията във всекидневните часове за свирене.
Добронамерени лекари казваха, че е извадила късмет. Късмет. Чисто теоретично и с проява на здрав разум Фредрика разбираше какво са имали предвид. Беше отишла в планината с приятелка и семейството й. Майката на приятелката й останала парализирана от кръста надолу след катастрофата. Синът починал. Вестниците бяха нарекли нещастието им „Трагедията във Филипстад“.
Но за Фредрика то никога не получи друго наименование, освен Катастрофата , която в мислите си считаше за повратна точна в живота си. Една беше преди, друга бе станала след това. Съществуваше ясна граница между Преди и След . Фредрика се съмняваше в късмета. Все още, почти двадесет години по-късно, тя се чудеше дали някога ще приеме живота си След .
— Толкова други неща можеш да правиш — казваше баба й без много емоции, когато Фредрика изпаднеше в онова ужасно отчаяние, породено от чувството за отнетата й възможност да получи мечтаното бъдеще. — Би могла например да работиш в банка, толкова ти върви математиката.
Родителите й обаче не казваха нищо. Майка й беше концертиращ пианист, така че музиката бе издигната на пиедестал във всекидневието на семейството. Фредрика всъщност беше израснала зад кулисите на многото големи сцени, на които майка й бе свирила и като солистка, и като част от по-голяма формация. Понякога Фредрика също бе превръщана в част от тази по-голяма формация. На моменти й се бе струвало, че попада във вълшебство.
Затова и с майка си бе водила по-ползотворните разговори.
— Какво ще правя сега — беше й прошепнала една вечер преди матурата, без да спре да рони сълзи.
Споделяше с нея като с човек, който обичаше музиката.
Читать дальше