Кристина Ульсон - Пепеляшките

Жената кимна няколко пъти, без да пророни и дума. Полицайката се надяваше да не започне да плаче, защото трудно щеше да го понесе. В личния си живот успяваше, но не и в професионалния.

— Слязох от влака, за да проведа един разговор — бавно започна Сара. — Обадих се на един приятел.

Фредрика се разсейваше от дъжда. Приятел ли?

— А защо трябваше да слизате?

— Не исках да събудя Лилиан — бързо отвърна червенокосата.

Дори прекалено бързо. При това на полицаите, с които беше разговаряла по-рано, бе казала, че слязла от влака, защото седели в така наречения „тих вагон“.

— Толкова изморена беше — шепнеше Сара. — Често пътуваме до Гьотеборг на гости на родителите ми. Мисля, че се разболява, защото иначе никога не спи през цялото пътуване.

— Разбирам — каза Фредрика и помълча, преди да продължи. — Значи не е било, защото не сте искали Лилиан да чуе разговора?

Сара се предаде почти веднага.

— Да, не исках да го чуе — бавно отвърна тя. — С приятеля ми… срещнахме се съвсем наскоро. Би било глупаво, ако Лилиан разбере за съществуването му още сега.

Защото тогава ще разкаже на баща си, който вероятно пребива от бой майка й дори след развода, тайно си помисли Фредрика.

— Говорихме само няколко минути. Дори по-кратко, струва ми се. Казах му, че скоро ще пристигнем и може да намине по-късно, когато Лилиан си легне.

— Добре, и какво се случи после?

Сара се изправи и въздъхна тежко. По стойката й Фредрика забеляза, че се кани да заговори за нещо, което наистина й навяваше лоши спомени.

— Всичко беше напълно непонятно — вяло продължи Сара. — Толкова шантаво. — Морно поклати глава. — Една жена се приближи към мен. Или по-скоро момиче. Доста високо, слабо, изглеждаше изтормозено. Размахваше ръце и крещеше, че кучето му е болно. Предполагам, че дойде при мен, защото стоях малко по-встрани от останалите на перона. Каза, че с кучето слезли с ескалатора до коловоза, когато то изведнъж се строполило и започнало да се гърчи.

— Да се гърчи ли? Кучето?

— Да. Така каза. Кучето лежало и се гърчело, а тя се нуждаела от помощ, за да го качи с ескалатора. Имах куче допреди няколко години. Наистина забелязах уплахата й. Така че й помогнах.

Сара млъкна и Фредрика се замисли, потривайки ръце.

— А не ви ли мина през ума, че рискувате да изпуснете влака?

За първи път по време на разговора гласът й се изостри, а погледът — пламна.

— Когато слязох, попитах кондуктора колко ще се забавим. Той каза — най-малко десет минути. Най-малко.

Сара вдигна ръце и разпери дългите си тънки пръсти. Десет пръста, десет минути. Леко трепереше. Долната й устна пак заподскача.

— Десет минути — шепнеше тя. — Затова помогнах на момичето да качи кучето с ескалатора. Мислех си, знаех, че трябва да успея.

Фредрика дишаше спокойно.

— Видяхте ли влака, когато тръгна?

— Тъкмо се бяхме изкачили с кучето — поясни с треперещ глас майката. — Тъкмо пристигнахме горе, когато се обърнах и видях как влакът бавно се отдалечаваше от гарата.

Жената дишаше тежко и гледаше полицайката.

— Не повярвах на очите си — една самотна сълза се стече по бузата й. — Беше като във филм на ужасите. Втурнах се надолу по ескалатора, затичах се като луда след влака. Но той не спря. Не спря!

Макар и Фредрика да нямаше деца, думите на Сара силно я разтревожиха. Чак почувства болка в стомаха.

— Служител на гарата във Флемингсберг ми помогна да се свържа с влака. И взех такси за Централна гара.

— Какво се случи с момичето с кучето междувременно?

Сара изтри очи.

— Беше странно. Като че ли просто се забърза нанякъде. Намести кучето върху някаква пощенска количка, останала случайно до ескалатора, и изхвръкна през вратите. Повече не ги видях.

Двете жени се умълчаха за миг, всяка потънала в собствените си мисли. Гласът на майката пръв разчупи тишината.

— Знаете ли, всъщност не се притеснявах кой знае колко, след като се обадих. Беше налудничаво да се шашкам само защото Лилиан ще пропътува сама нищожното разстояние от Флемингсберг до Централна гара.

Сара навлажни устните си и за първи път отприщи плача си.

— В таксито дори се бях облегнала назад. Почивах със затворени очи. Почивах, докато някоя откачалка отвличаше момиченцето ми.

Фредрика разбра, че не е способна да я утеши. Но пряко сили го направи като никога: протегна длан и погали Сара по ръката.

После усети, че дъждът е спрял. Изминал беше още един час от изчезването на Лилиан.

Йелена не си представяше, че ще е толкова сложно да си тръгне от Флемингсберг с автобус.