Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Може би ще разбереш по-добре, ако хубавичко те понатупам, както в началото?

Без да иска, Йелена започваше да трепери под него и да върти глава върху възглавницата.

— Не, не — шепнеше тя. — Недей, моля те.

Той сваляше свитата ръка и я погалваше по бузата.

— Тогава, кукло — казваше с нежен глас, — не се жалвай. Аз и ти не се жалваме.

Тя дишаше тежко, все още притисната от туловището му. В очакване на следващото му действие.

— Никога не трябва да се страхуваш от мен, кукло . Никога. Всичко, което правя, кукло , го правя за твое добро. За наше добро. Знаеш го, нали?

Тя кимаше между вдишването и издишването.

— Да, знам го.

— Добре — прошепваше той и се претъркулваше настрани. — Защото, когато започнем борбата си, когато започнем да будим проклетите грехове от дрямката им, тогава няма място за грешки.

Алекс Рехт успя само да прекоси Сградата съвсем набързо, преди да тръгне за Арланда 8 8 Името на летището в Стокхолм. — Бел.прев. . Срещна Фредрика и разбра за обаждането от фирмата на Габриел Себастиансон, после разговаря с Педер, който току-що беше тръгнал от апартамента на Сара Себастиансон. Той потвърди, че тя ще отпътува за Умео заедно с родителите си, за да идентифицира момичето. Алекс напомни и на двамата, че трябва да се опитат да изяснят какво можеше да свързва семейство Себастиансон с този северен град.

Миг по-късно вече седеше в таксито на път за летището. Не очакваше да остане дълго в Умео, вероятно щеше да се прибере още вечерта. Малко неохотно беше изпратил Педер с някакъв дежурен свещеник да съобщят на Сара за смъртта на детето й. Едва ли това беше най-добрият избор, но му се стори още по-немислимо да изпрати Фредрика.

Хора без чувства едва ли оправдаваха доверието да ги нагърбваш с такава отговорна задача като оповестяване на нечия смърт.

Алекс отпусна глава на облегалката в таксито. Тялото на Лилиан Себастиансон беше открито пред Спешното отделение в Умео около един часа през нощта. Доколкото беше разбрал, медицинска сестра и лекар са я видели просната по гръб на тротоара, гола и мокра от дъжда. На челото й някой бе написал „нежелана“.

Намереното дете беше мъртво. Не се бе наложило да го съживяват. Причината за смъртта все още не беше установена, но направените изследвания показваха, че е било мъртво около денонощие, преди да го открият.

Това от своя страна означаваше, че след отвличането не беше живяло повече от няколко часа. Няколко часа. Ако знаеха, че разполагат само с толкова малко време…

Но в това се криеше и проблемът. Не го знаеха. А и нямаха основание да го очакват. Или може би имаха?

Алекс усети голямата буца в гърлото си и преглътна, за да се отърве от нея. Мислите му отлетяха към собствените му деца. С треперещи пръсти той извади мобилния си телефон и набра номера на дъщеря си Виктория. Тя вдигна след петия сигнал и Алекс чу веднага, че я е събудил.

— Колко се радвам, че ми отговори — каза той с дрезгав глас.

Дъщерята, която беше свикнала баща й да я търси понякога в странни часове, не беше много словоохотлива и след края на разговора така и не разбра защо всъщност й се беше обадил. Нямаше значение. Тя знаеше от опит, че рано или късно щеше да разбере защо. Може би не и преди следващото му позвъняване, но щеше.

Алекс пъхна щастлив и облекчен телефона във вътрешния си джоб. Както всички родители, така и той някъде дълбоко в себе си беше желал поне едно от децата му да тръгне по неговия път. Или ако не точно по неговия, то поне по подобен. Но това не се беше случило.

Виктория стана ветеринарен лекар. Дълго-дълго Алекс се бе вкопчил в надеждата, че големият й интерес към конете ще я превърне в конен полицай, но с приближаването на матурата осъзна, че такъв шанс почти липсваше.

Не можеше да твърди, че беше против. Самият той бе предпочел друга професия пред очакваната. По-скоро таеше надежда, че Виктория, която външно беше копие на майка си, в душата си ще бъде копие на баща си. Но не беше. Алекс винаги се пръскаше от гордост, когато мислеше за нея, макар да усещаше, че й го показва прекалено рядко. Той често забелязваше лутащо се безпокойство в уверения й поглед.

— Доволен ли си от мен, татко? — нашепваше то. — Доволен ли си от това, в което ме превърна?

Буцата отново заседна в гърлото му. Беше неизразимо доволен, че думата „доволен“ в случая звучеше банално. Не забравяше, че беше доволен и от двете си деца: както от Виктория, така и от по-малкия й брат Ерик. Синът му, вечно устремен нанякъде. Алекс знаеше, че е строг, когато наричаше по-малкото си дете мечтател, макар то да нямаше още двадесет и пет години, но всъщност нищо не го караше да вярва, че синът му някога ще се укроти. Едва ли щеше да го направи, като го гледаше как живее.