Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Не поискахте да кажете нещо повече за тях по телефона — каза Педер бавно, — може би сега ще ми разкажете накратко какво изобразяват, преди да ги погледнем?

Мартин Ек се поприсви. Очите му се насочиха към по-малка снимка пред него на бюрото, на която може би беше най-малкото му дете. Той се изкашля отново — пребледнял и сериозен. Погледът му сковано срещна погледа на Педер. После отговори само с две думи:

— Детска порнография.

Фредрика Бергман излезе с бясна скорост от града и се насочи към Флемингсберг. Мислеше си дали по този начин не признава вината си за служебна грешка. Алекс изрично я беше помолил да се свърже с най-близките роднини и приятели на Сара и да разговаря с тях. Трябваше да започне с Теодора Себастиансон и да се опита да разбере как Умео се вписваше в картината. И дума не беше обелил за пътуване до Флемингсберг и посещение на някаква гара, която никой от разследващите не смяташе за интересна.

Но ето че, напук на всичко, Фредрика пътуваше натам.

Тя паркира пред прокуратурата, в непосредствена близост до гарата. Слезе от колата и се огледа. Жилищните сгради в пъстри цветове, които самата Фредрика бе посещавала само няколко пъти по време на следването си, се открояваха в далечината от другата страна на пероните. Близо до тях се намираше болницата. Сви я стомахът, когато погледна табелките, указващи посоката към нея, и в мислите й неволно се появи Спенсър.

Можех да го загубя. Можех да остана сама.

Стана й топло в кратката разходка от колата до гарата. Съблече си сакото и нави ръкавите на блузата. Колко често само си мислеше за Спенсър напоследък. Не трябваше ли по-скоро да мисли за молбата за осиновяване, която беше изпратила преди известно време? Добрият Спенсър като че ли изведнъж бе започнал да я преследва ден и нощ.

Фредрика сякаш губеше равновесие. Нима само си въобразяваше, или наистина връзката им се беше променила от началото на лятото? Срещаха се по-често и усещането беше… различно.

Но в какво точно се криеше то, не беше ясно.

Повече от десет години успях да се предпазя от илюзии и да не превръщам познанството ни в такова, каквото не е, мислеше си Фредрика. Та сега ли да започвам да усложнявам нещата.

Влезе в гарата и се огледа. Надолу към всеки перон имаше ескалатор. В дъното се намираха стълбите към първия, където спираха влаковете в посока север. Там сигурно се е намирала Сара Себастиансон, мина й през ума.

Фредрика се запъти към момичето, което седеше на гишето за билети до изходите към втори и трети перон, и показа легитимацията си. Представи се и разказа накратко за какво е дошла. Момичето в тясното пространство веднага се изправи. По сериозното изражение на Фредрика беше разбрало, че е важно да отговаря точно на зададените въпроси.

— Бяхте ли на работа във вторник? — попита Фредрика.

За нейно облекчение момичето кимна. Значи нямаше да се мотае много.

— Спомняте ли си да сте видели една жена и едно болно куче в този ден?

Момичето първо сбърчи чело, но после пак кимна енергично.

— Да. Да, спомням си. Да не би да имате предвид едно високо и доста кльощаво момиче? С голяма немска овчарка?

Сърцето на Фредрика щеше да се пръсне, когато си спомни как Сара Себастиансон описа жената, която я беше задържала на гарата.

— Да — каза тя и положи усилие да овладее възбудата си. — Описанието отговаря на тези, с които вече разполагаме. Какво си спомняте за това момиче? Спомняте ли си по кое време се появи?

Служителката се усмихна.

— Абсолютно — отговори почти триумфиращо и й напомни за младшия полицай, който пръв ги посрещна с Алекс на Централна гара във връзка със съобщението за изчезналата Лилиан. — По-късно от новините научих за отвлеченото от влака момиченце. Жената с кучето беше тук точно когато той пристигна от Гьотеборг и спря на перона. Почака там известно време. Спомням си, защото аз помогнах на майката да се свърже с гарата в онзи следобед.

Фредрика се усмихна. Отлично.

— За къде щеше да пътува? — попита тя. — Ако се сещате, разбира се.

Момичето от гишето се озадачи.

— Жената, чието дете изчезна ли?

— Не — търпеливо отрече Фредрика. — Жената с кучето.

— Не знам, щеше само да слезе на перона, за да посрещне някого. Попита къде ще пристигне влакът от Гьотеборг.

— Аха — възкликна Фредрика припряно. — И какво се случи после?

— Видях, че на кучето му имаше нещо. Едва се държеше на краката си, стопанката му направо го влачеше за каишката. Почти го буташе пред себе си. Мярнах ги да слизат по стълбите и после я чух да вика. Жената с кучето, имам предвид.