Heлe Нойхаус - Убийството на мистериозната жена

— Побързай — чу той гласа на госпожа Кампман, — трябва да се махнем, преди някой да се е появил!

— Приключи ли с всичко? — отвърна Карол.

— Да, да…

Това беше последното, което чу Боденщайн, защото после силен удар по тила го накара да види звездички и да изгуби съзнание.

Като през мъгла Боденщайн чу някакъв глас. Когато отвори очи, той видя загриженото лице на една възрастна жена. Виждаше всичко двойно и му трябваха няколко секунди, за да си спомни къде изобщо се намира.

— Чувате ли ме? — Жената беше развълнувана и объркана. — О, боже, това е ужасно! Какво да правя сега?

Боденщайн завъртя очи и се надяваше жената да е достатъчно съобразителна да го освободи. С истерично бърборене тя махна тиксото от устата му, което беше адски болезнено, после разряза с ножица връзките около ръцете и краката му.

— Много ви благодаря. — Боденщайн едва сега си пое дълбоко въздух и разтърка отнесено китките си. Колко време бе седял в безсъзнание тук? През прозореца се виждаше, че вече е доста тъмно.

— Но какво става тук? — Гласът на жената беше дразнещо пронизителен. — И какво стана с коня ми?

Боденщайн си спомни, че днес вече е виждал закръглената жена. Кампман бе избягал с нейния кон.

— Вашият кон е във ветеринарната клиника в Рупертсхайн — каза той и се изправи. — Знаете ли колко е часът?

— Точно осем и половина — отвърна жената с упрек. — Съвсем сама съм на двора. Вчера половината база се изнесе от тук. Нямам представа какво е станало.

— Виждали ли сте госпожа Кампман?

— Не — поклати глава жената, — но колата й я няма. Сигурно е отишла на пазар.

С несигурни стъпки Боденщайн се затътри към бюрото. Главата му бучеше, всичко се въртеше пред очите му. Той затърси опипом телефона си, но установи, че вече го няма. Изруга и се отпусна на стола. Пачката банкноти, която бе видял на бюрото, беше изчезнала, касата в стената между рафтовете беше широко отворена и празна. Очевидно госпожа Кампман и Карол бяха извършили обир и сега вероятно се намираха през девет планини в десета.

— Това вашият телефон ли е?

Той вдигна поглед.

— Намерих го на двора. — Жената му подаде мобилния.

Боденщайн благодари. Телефонът имаше само една драскотина на дисплея и още работеше. Той набра номера на Пиа, но се включи гласова поща. Нищо чудно, в болниците мобилните телефони нямаха обхват.

— И какво да правя сега? — попита жената.

— Идете при коня си — предложи Боденщайн и се изправи.

Така копнееше да се напари в банята и да си легне, но преди това трябваше спешно да говори с Кампман. Той напусна къщата и тръгна към беемвето си, за да разпореди по радиостанцията преследване на госпожа Кампман и коняря Карол, които явно бяха решени на всичко, а за беда сега бяха и въоръжени.

Робърт Кампман лежеше, замаян и блед, на леглото в една самостоятелна стая. Бяха гипсирали ръката му и зашили раната на главата. Пред вратата на стаята седеше един полицейски служител.

— Жена ви ми разказа някои интересни неща — рече Боденщайн, който надали се чувстваше по-добре от човека в леглото пред себе си. — Крайно време е да ни кажете истината.

Кампман се втренчи в него с кървясалите си очи.

— Хайде, господин Кампман — спря да се церемони повече Пиа. — Знаем, че вечерта на двайсет и седми август не сте били в дома си. Жена ви ни каза, че заедно с Мариане Ягода сте убили Изабел Керстнер.

Учителят по езда задиша тежко, подпухналите му устни затрепериха. С обезобразеното си лице, гипсираната ръка и прозрачните сенки под очите си той бе самото олицетворение на страданието, но Боденщайн вече не изпитваше съжаление към него.

— Добре тогава — рече след известно време той. — Не трябва да казвате нищо, с което да утежните положението си. Утре ще ви отведат в следствения арест, а прокуратурата ще повдигне срещу вас официално обвинение в убийството на Изабел Керстнер. Тогава вече няма да се измъкнете.

Кампман стисна устни. Извърна глава и направи безпомощен жест със здравата си ръка. Безизходността на положението, в което се намираше, изглежда, внезапно го накара да осъзнае цялата му сериозност.

— Не съм я убил аз. — Гласът му прозвуча плачливо. — Но вие няма да повярвате и на една моя дума.

— Та вие едно вярно нещо не сте казали досега, само ни лъжете — наведе се Пиа. — Защо да ви повярваме този път?

Кампман се втренчи с нямо отчаяние в стената.

— Няма как да разберете всичко — каза накрая с глух глас, в който имаше и нотка горчивина. — Вие не знаете какво е да нямаш пари. Не познавате унизителното чувство да си беден, обграден от хора, които си купуват порше просто така, които през уикендите отскачат до Ню Йорк и могат да си позволят да купят на търг кон за половин милион, без да им мигне окото. Хора, които, без да му мислят, купуват седло за три хиляди евро, макар детето им едва да се крепи на коня!