Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Ето ме, адвокате.

— Тази сутрин, скъпи ми комисарю, ходих да навестя моя стар приятел и клиент дон Балдучо Синагра, когото вие със сигурност познавате ако не лично, то поне по име.

Не само по име, но и по слава. Босът на една от двете мафиотски фамилии — другата беше тази на Куфаро, — които си съперничеха за територията на провинция Монтелуза. Най-малко по един мъртъв на месец, един от едната страна и един от другата.

— Чувал съм за него.

— Добре. Дон Балдучо е в много напреднала възраст, завчера навърши деветдесет години. Страда от някоя и друга болест, това е нормално с оглед на годините, на които е, но все още има много бистър ум, спомня си всичко и всички, следи вестниците, телевизията. Често ходя да го виждам, защото ме очарова със спомените си, и, признавам си смирено, със своята изключителна мъдрост. Помислете само…

Адвокат Орацио Гутадауро майтап ли искаше да си прави с него? Обаждаше му се на домашния телефон в един часа през нощта, за да му къса нервите, осведомявайки го за психическото и физическото здравословно състояние на престъпник като Балдучо Синагра, който, колкото по-рано умреше, толкова по-добре щеше да е за всички?

— Адвокате, не ви ли се струва, че…

— Простете ми дългото отклонение, комисарю, но когато започна да говоря за дон Балдучо, към когото изпитвам най-дълбоки чувства на уважение и почит…

— Адвокате, вижте…

— Извинете ме, извинете ме, извинете ме… Простихте ли ми? Простено ми е. Започвам по същество. Тази сутрин дон Балдучо, говорейки за това-онова, спомена вашето име.

— Така, между другото ли?

Репликата излезе от устата на Монталбано, без да може да я спре.

— Не ви разбрах — каза адвокатът.

— Няма значение.

И не добави друго, искаше Гутадауро да говори. Наостри обаче по-добре слуха си.

— Попита за вас. Дали сте добре със здравето.

Лека тръпка премина през гръбначния стълб на комисаря. Дон Балдучо поинтересуваше ли се за здравословното състояние на някого, в деветдесет процента от случаите в рамките само на няколко дни същата тази личност се озоваваше в гробището на хълма над Вигата. Дори и този път не отвори уста, за да окуражи Гутадауро към диалог. Пържи се в собствения си сос, рогоносецо!

— Факт е, че иска много да ви види — изплю камъчето адвокатът, заговаряйки най-накрая по същество.

— Няма проблем — каза Монталбано със самоувереността на англичанин.

— Благодаря ви, комисарю, благодаря! Не можете да си представите колко съм щастлив от вашия отговор! Бях убеден, че ще изпълните желанието на старец, който въпреки всичко, което се говори по негов адрес…

— Ще дойде в полицейското управление ли?

— Кой?

— Как кой? Господин Синагра. Не казахте ли току-що, че иска да се види с мен?

Гутадауро се поизкашля два пъти в знак на недоумение.

— Комисарю, проблемът е, че дон Балдучо се движи изключително трудно, краката му не го държат. Би било свръхмъчително за него да дойде в полицейското управление, разбирате ли ме?…

— Разбирам ви отлично колко е мъчително за него да дойде в полицейското управление.

Адвокатът предпочете да не обръща внимание на иронията. Запази мълчание.

— Тогава къде може да се срещнем? — попита комисарят.

— Хм, дон Балдучо подсказа, че… всъщност, ако сте така любезен да отидете при него…

— Нищо против. Но, естествено, първо трябва да уведомя моите началници.

Нямаше никакво намерение да говори с онзи дебил Бонети-Алдериги, но искаше малко да се позабавлява с Гутадауро.

— Необходимо ли е наистина? — попита с равен глас адвокатът.

— Бих казал — да.

— Вижте, комисарю, дон Балдучо имаше предвид тайна среща, може би предвестник на важни развръзки…

— Казвате, предвестник…

— Еее, да.

Монталбано въздъхна шумно и примирено, като търговец, принуден да разпродава.

— В такъв случай…

— Ще ви бъде ли удобно утре към осемнайсет и трийсет? — каза бързо адвокатът, почти изпитвайки страх, че комисарят може да размисли.

— Добре.

— Благодаря, благодаря още веднъж! Нито аз, нито дон Балдучо се съмнявахме във вашата благородна деликатност, във вашата…

Едва слязъл от колата в осем и половина сутринта, и още от улицата чу голяма дандания, която идваше откъм полицейското управление. Влезе. Първите десет призовани — петима мъже със съпругите си, се бяха появили доста по-рано и се държаха по същия начин като децата от детската градина. Смееха се, шегуваха се, побутваха се, прегръщаха се. На Монталбано веднага му мина през ума, че може би някой трябва да помисли за създаването на общински старчески забавачки.