Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Съобщи ли на всички да дойдат тук утре сутринта в девет часа?

— Направих го, но не по телефона, а минавайки от къща на къща. Уведомявам ви, че двама от тях не могат да дойдат утре сутринта, ще се наложи да отидем на място при тях, ако искаме да ги разпитаме. Казват се Шиме: госпожата е болна, хванал я е грип, а съпругът й не може да мръдне, защото трябва да я обслужва. Комисарю, позволих си една волност.

— Каква?

— Разделих ги на групи. Ще идват по десет човека на всеки час. Така суматохата ще е по-малка.

— Добре си направил, Фацио. Благодаря ти, може да си вървиш.

Фацио не се помръдна, сега беше дошъл удобният момент за отмъщението заради несправедливото порицание отпреди малко.

— По отношение на това, че не съм си давал много зор, исках да ви кажа, че ходих и в Монтелуза.

— За какво си ходил там?

Какво му ставаше на комисаря, вече беше започнал и да забравя ли?

— Не си ли спомняте? Ходих да направя това, което ми казахте. Да се видя с тези от фирма „Мандзо“, дали чека от два милиона лири, който намерихме в джоба на Нене Санфилипо. Всичко е редовно. Господин Мандзо му е плащал чисти на месец един милион лири, защото младежът е поддържал компютъра му, ако има нещо да се регулира, да се оправи… Тъй като миналия месец заради някаква грешка не му били платили, написали и двете суми на един чек.

— Значи, Нене е работел.

— Работел?! С парите, които са му давали от фирма „Мандзо“, едва ли е успявал да си плати наема! А останалото откъде ли го е вземал?

Мими Ауджело се показа на вратата, когато вече се стъмваше. Очите му бяха зачервени. На Монталбано му мина през ума, че Мими е плакал, в плен на кризата заради покаянието. В крак с модата, защото всички — от папата до последния мафиот, се разкайваха за нещо. Но всъщност не беше това! Първото нещо, което Ауджело му каза, беше:

— Извадих си очите с бумагите на Санфилипо! Стигнах до средата на писмата.

— Писмата само негови ли са?

— Как не! Истински епистоларен сборник. Негови и на жената, която не се е подписала.

— Колко са?

— По около петдесетина на калпак. За определен период от време са си разменяли по едно писмо на два дни… Правили са го, а после са го обсъждали.

— Нищо не разбрах.

— Само да вляза и ще ти обясня. Направи сметка, в понеделник са били в леглото. Във вторник взаимно са си писали по едно писмо, в което са обсъждали с изобилни подробности всичко, което са правили предния ден. През нейната и неговата призма. В сряда са се виждали отново, а на следващия ден пак са си писали. Писмата са абсолютно цинични и мръснишки, на няколко пъти направо бях на път да се изчервя.

— Писмата с дати ли са?

— Всичките.

— Това не ми вдъхва доверие. С пощите, които имаме, как е било възможно да пристигат точно на следващия ден?

Мими поклати отрицателно глава.

— Не мисля, че са ги изпращали по пощата.

— А как са ги изпращали?

— Не са ги изпращали. Предавали са си ги на ръка, когато са се срещали. Вероятно са ги чели в леглото. А след това са започвали да правят секс. Те са им били като добър афродизиак.

— Мими, вижда се, че си майстор по тези неща. Върху писмата, освен дати, беше ли отбелязано мястото, където са написани?

— Тези от Нене са винаги от Вигата. Тези на жената са от Монтелуза или, но по-рядко, от Вигата. Това потвърждава хипотезата ми, че са се срещали както тук, така и в Монтелуза. Тя е омъжена. Често двамата намекват за съпруга й, но никога не изписват името му. Периодът, когато са имали най-много срещи, съвпада с пътуването в чужбина на съпруга й. Когото, повтарям, никога не назовават по име.

— Идва ми на ум една идея, Мими. Не е ли възможно това да е някаква щуротия, измислица на младежа? Може ли тази жена изобщо да не съществува и да е плод на еротичните му фантазии?

— Мисля, че писмата са автентични. Той ги е качил на компютъра си и е унищожил оригиналите.

— Какво те кара да си толкова сигурен, че писмата са истински?

— Това, което тя пише. Подробните, в детайли, описания на онова, което на нас, мъжете, дори не ни минава през ума, което изпитва жената, докато прави любов. Виж, правят го по всички начини, нормално, орално, анално, във всички пози, при различни поводи, и тя всеки път описва нещо ново, типично само за интимността на една жена. Ако това бяха фантазиите на младежа, без съмнение той е щял да стане голям писател.

— Докъде си стигнал?

— Остават ми още двайсетина. След това започвам с романа. Знаеш ли, Салво, имам някаква половинчата идея, че ще успея да разбера коя е жената.