Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Кажи ми я.

— Твърде е рано. Трябва да я обмисля.

— Може би и аз съм на път да достигна до някаква предполагаема идея.

— Тоест?

— Че става въпрос за вече не много млада жена, която си е хванала двайсетгодишен любовник. И му е плащала щедро за това.

— Съгласен съм. Само че ако жената е тази, за която мисля, не е на достолепна възраст. А по-скоро е млада. И тук не са играли пари.

— Значи, мислиш, че се отнася за слагане на рога?

— Защо не?

— Може би имаш право.

Не, Мими не беше прав. Долавяше инстинктивно, че убийството на Нене Санфилипо трябва да е свързано с нещо по-голямо. Тогава защо се съгласяваше с хипотезата на Мими? За да не го огорчи? Кой беше правилният глагол? А, ето го: за да го поласкае. Съвсем незаслужено му правеше четки. Може би се държеше като онзи директор на вестник от филма „Първа страница“, който прибягваше към всички възможни и невъзможни неща, само и само неговият журналист номер едно да не се премести в друг град заради любовната си връзка. Филмът беше комичен и той си спомняше, че се побърка от смях, докато го гледаше. Странно, как сега, сещайки се отново за него, не му беше дори и до половин усмивка?

— Ливия? Здравей, как си? Исках да ти задам два въпроса, а после да ти кажа нещо.

— Под кой номер са заведени въпросите?

— Какво?

— Въпросите. Под кой номер са заведени в протокола?

— Стига де…

— Ама не си ли даваш сметка, че се обръщаш към мен, сякаш съм някаква канцелария?

— Извини ме, нямах ни най-малко намерение…

— Хайде, задай първия.

— Ливия, представи си, че сме се любили…

— Не мога. Толкова отдавна беше, че дори не мога да си го представя.

— Моля те, въпросът ми е сериозен.

— Добре де, почакай да събера спомените си. Готова съм. Давай напред.

— На следващия ден би ли ми изпратила писмо, за да ми опишеш всичко онова, което си изпитала?

Паузата беше толкова дълга, че Монталбано си помисли, че Ливия е затворила, оставяйки го да чака като бунак.

— Ливия, там ли си?

— Размишлявах. Не, лично аз не бих го направила. Но може би някоя друга жена, в плен на силна страст, да е способна на това.

— Вторият ми въпрос е следният: когато Мими Ауджело ти сподели, че има намерение да се жени…

— О, боже! Салво, когато решиш, наистина ставаш досаден!

— Остави ме да довърша. Каза ли ти, че ще трябва да подаде молба за преместване? Каза ли ти го?

Този път паузата беше още по-дълга от предишната. Но Монталбано знаеше, че тя е от другата страна на линията, защото дишането й беше станало тежко. След това попита полугласно:

— Направил ли го е?

— Да, Ливия, направил го е. След това обаче заради тъпа реплика от страна на началника на полицията я е оттеглил. Но си мисля, че е само временно.

— Салво, повярвай ми, не ми е загатвал по никакъв начин за възможността да напусне Вигата. И не мисля, че когато ми е говорил за намерението си да се ожени, е мислил за преместването. Много съжалявам. Разбирам колко ти е неприятно. Какво искаше да ми кажеш?

— Че ми липсваш.

— Наистина ли?

— Да, много.

— Колко много?

— Много, ама много.

Така е, когато се оставиш на най-очевидното, което, разбира се, е и най-истинското.

Току-що беше отишъл да си легне с книгата на Васкес Монталбан. Започна да я препрочита отначало. В края на третата страница телефонът звънна. За миг се замисли, защото желанието му да не се обади беше твърде силно, но се отказа, защото можеха да продължат да настояват, докато го изнервят.

— Ало? С комисар Монталбано ли говоря?

Не разпозна гласа.

— Да.

— Комисарю, моля за извинение, че ви безпокоя по това време, когато се наслаждавате на желаната почивка със семейството си…

Какво семейство? Всички ли, като се започнеше от Латес, та чак до този непознат, си бяха навили на пръста да му говорят за семейството, което нямаше?

— Кой се обажда?

— Трябваше обаче да съм сигурен, че ще ви намеря. Адвокат Гутадауро съм. Не знам дали си спомняте за мен…

Как можеше да не си спомня за Гутадауро, любимия адвокат на мафиотите, който в случая с убийството на красивата Микела Ликалци се беше опитал да сгащи шефа на оперативно-следствената група от Монтелуза? Един червей със сигурност имаше повече чувство за достойнство от Орацио Гутадауро.

— Ще ме извините ли за миг, адвокате?

— За бога, аз съм този, който трябва…

Остави го да говори и отиде в банята. Изпразни пикочния си мехур и много хубаво си изми лицето. Когато говориш с Гутадауро, трябва да си буден и нащрек, за да доловиш дори най-неясния оттенък в думите, с които си служеше.