Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

— Ела тук, дете, нищо няма да ти сторя.

Никакъв отговор. Наостри слух, абстрахирайки се от идващия откъм кея шум, подобен на този от прибоя, но не този на вълните, а от глъчката, плача, стенанията, богохулствата, надуването на клаксоните, сирените и свистенето на гумите. Така ясно долови лекото задъхано дишане на детенцето, което, изглежда, се беше скрило на няколко метра от него.

— Хайде, излез навън, нищо няма да ти сторя.

Долови някакво шумолене, което идваше откъм дървения сандък точно пред него. Естествено, момченцето се беше свило на кълбо зад него. Можеше да направи само един скок и да го хване, но предпочете да остане неподвижен. Миг след това видя да се показват бавно ръката, раменете, главата и гърдите му. Другата част от тялото му си оставаше прикрита зад сандъка. Детето държеше ръцете си вдигнати нагоре в позиция „предавам се“, с облещени от страх очи, но се мъчеше да не заплаче и да не показва слабост.

„От кой ли ъгъл на преизподнята идва — запита се внезапно потресеният Монталбано, — след като на тази възраст вече беше научило този ужасяващ жест на вдигнатите ръце, който със сигурност не беше виждало нито на кино, нито по телевизията?“

Отговори си съвсем набързо, защото изведнъж в главата му проблесна нещо като истинска светкавица. И вътре в нея, докато тя продължаваше, изчезнаха сандъкът, задънената уличка, пристанището, самата Вигата. Сякаш всичко се изпари и след това се появи отново, възстановено в мащабите и черно-белите нюанси на стара снимка, видяна отдавна, но направена още по-отдавна, по време на войната, преди той да се роди. На тази снимка се виждаше едно еврейско или полско момченце с вдигнати нагоре ръце, с точно същите ококорени очи и същото желание да не заплаче, докато някакъв войник беше насочил пушката си срещу него.

Комисарят усети остър бодеж в гърдите, болка, от която му спря въздухът, изплашен, притвори клепачи и пак ги отвори. И най-накрая всяко нещо се върна към нормалните си пропорции, към реалната си светлина, а момченцето вече не беше еврейче или поляче, а беше отново цветнокожото дете. Монталбано направи крачка напред, хвана го за вкочанените от студ ръце, като ги стисна между своите. Остана така, очаквайки, че поне малко от неговата топлина ще се разпръсне и по тези малки пръстчета. Едва когато усети, че започва да се успокоява, държейки го за ръка, направи първата си крачка. Момченцето го последва, доверявайки му се послушно. Неочаквано в мислите на Монталбано се върна споменът за Франсоа, малкия тунизиец, който можеше да стане негов син, както искаше Ливия. Успя навреме да спре вълнението си, дори и с цената на това да прехапе долната си устна до кръв. Емигрантите все още слизаха от кораба.

От разстояние видя доста млада жена, която като добра майка с двете дечица, хванали се за полата й, викаше неразбираеми думи, скубеше си косите, тропаше с крака по земята, дереше си блузката. Трима полицаи се опитваха да я накарат да се успокои, но не успяваха. После жената забеляза комисаря и момченцето и тогава вече нямаше никакъв начин да бъде спряна, избута с всички сили полицаите и се втурна с разперени ръце към двамата. В този момент се случиха две неща. Първото, че Монталбано усети явно как детенцето, като видя майка си, се вцепени, готово пак да избяга. Защо ли правеше така, вместо да се затича към нея? Монталбано го погледна и забеляза с удивление, че то се взираше в него, а не в майка си, с изпълнени с въпроси и отчаяние очи. Може би искаше да бъде оставено на свобода, за да избяга от нея, защото със сигурност майката щеше да го набие заради бягството му. Второто нещо, което се случи, беше, че жената, тичайки, стъпи накриво и падна на земята. Полицаите се опитаха да я изправят, но не успяха, защото тя не можеше да се помръдне, оплакваше се и докосваше лявото си коляно. И междувременно кимаше на комисаря да се приближи със сина й. Веднага щом детето се изравни с нея, тя го прегърна и го обсипа с целувки, но не беше в състояние да стои изправена. Опитваше се, но падаше отново. Тогава някой повика линейка. От колата слязоха двама парамедици. Единият, много слаб и с мустаци, се наведе над жената, докосна крака й и каза:

— Изглежда, е счупен.

Натовариха я на линейката заедно с трите й деца и потеглиха. В този момент започнаха да слизат и останалите от втория кораб, но комисарят вече беше решил да се върне в Маринела. Погледна часовника: беше почти десет, безсмислено бе изобщо да се появява в дома на Чичо Албанезе. Сбогом, скални барбуни. В този час вече те дори не го очакваха. А освен това в интерес на истината стомахът му се беше свил и апетитът му напълно беше отминал.