Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

— Кажи го на твоите приятелчета от правителството.

Фацио се върна с очилата.

— Лявото стъкло е три диоптъра, а дясното — два и половина.

Монталбано предаде.

— Отлично — каза Ригучо. — Ще ми ги изпратиш ли? Корабите са на път да акостират.

Иди и разбери защо, Монталбано реши, че той лично и пирсонално, казано с речника на Катарела, ще му ги занесе. Ригучо, общо взето, беше голям джентълмен и го заслужаваше. Затова, здраве да е, ако пристигнеше с малко закъснение в дома на Чичо Албанезе.

Беше доволен, че не се намира на мястото на Ригучо. Началникът на полицията се беше споразумял с пристанищните власти, които съобщаваха направо в дирекцията на полицията в Монтелуза за всяко пристигане на емигранти. И тогава Ригучо потегляше към Вигата с процесията от реквизирани автобуси, моторни превозни средства, пълни с полицаи, линейки и джипки. И всеки път — трагедии и сърцераздирателни сцени. Трябваше да се окаже първа помощ на жените, които бяха на път да родят, на изгубените в суматохата деца, на хората, изгубили ума си или разболели се по време на безкрайните пътувания върху палубата, изложени на влагата и вятъра. Когато слизаха от кораба, свежият морски въздух не успяваше да разсее непоносимата воня, която се разнасяше от тях, но не миризмата на немити хора, а вонята на уплахата, безпокойството, страданието, отчаянието, стигнали до степен, след която следваше само надеждата за смъртта. Невъзможно беше да останеш безразличен и затова Ригучо му беше споделил, че повече не издържа.

Когато пристигна на пристанището, комисарят видя, че първият кораб беше пуснал дървеното мостче, по което да се преминава. Полицаите се бяха наредили в две редици, за да се образува нещо като коридор между тях, и така чак до първия автобус, който чакаше със запален двигател. Ригучо, който стоеше в началото на мостчето за слизане от кораба, благодари веднага на Монталбано и си сложи очилата. На комисаря му се стори, че колегата му дори не го позна, толкова беше зает да наблюдава внимателно ситуацията.

След това Ригучо даде разрешение за слизане. Първа беше една цветнокожа жена с толкова голям корем, сякаш всеки момент ще започне да ражда. Не беше в състояние да направи дори крачка. Помагаха й един моряк от кораба и друг чернокож мъж. Като стигнаха до линейката, изникна някакъв мотив за свада, тъй като черният мъж искаше да се качи заедно с нея. Морякът се опита да обясни на полицаите, че сигурно това е съпругът й, защото по време на плаването непрекъснато са били прегърнати. Но нямаше начин, просто не беше възможно. Линейката потегли с включена сирена. Тогава морякът хвана под ръка избухналия в плач негър и го придружи до автобуса, като оживено му говореше. Обзет от любопитство, комисарят се приближи. Морякът му бърбореше на диалект, изглежда, беше венецианец или някъде от този край, а цветнокожият не разбираше нищо, но въпреки това се чувстваше утешен само заради приятелското звучене на думите му.

Монталбано тъкмо беше решил да се връща към колата си, когато видя олюляваща се и криволичеща групичка, сякаш съставена от пияници, а не от четирима емигранти, които вече бяха стигнали до края на мостчето за слизане от кораба. За миг не се разбра какво се случваше. След това се видя как между краката на четиримата изникна момченце, което беше най-много на шест години. Както внезапно се беше появило, също толкова внезапно изчезна, преодолявайки за миг кордона на полицаите. Докато двама от тях се спуснаха да тичат след него, Монталбано зърна детето, което с инстинкта на подгонено животно се насочи към една не толкова осветена зона от кея, където стърчаха останките на стар силоз, обграден за по-голяма сигурност със стена. Никога не успя да проумее какво го накара да се развика:

— Спрете! Комисар Монталбано съм! Върнете се назад! Ще отида аз!

Полицаите се подчиниха.

Комисарят обаче вече беше изгубил от погледа си момченцето, но посоката, в която беше хванало, можеше да го отведе само до едно място, а това място беше затворено пространство, нещо като задънена улица между задната стена на стария силоз и оградния зид на пристанището, от която нямаше никакви други изходи за бягство. Освен всичко останало, мястото беше пълно с празни туби и бутилки, стотици счупени касетки за риба и поне два или три развалени двигателя от риболовните кораби. През този хаос беше трудно да се премине през деня, камо ли под мъждивата светлина на уличната лампа! Сигурен, че момченцето го наблюдава, привидно забави темпото и тръгна бавно с премерени стъпки, дори си запали цигара. Когато стигна до входа на този проход, се спря и каза с нисък и спокоен глас: