Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

Едва по пътя на връщане Албанезе се реши да разчупи мълчанието си. Отвори уста и промърмори:

— Хм…

— „Хм“ в какъв смисъл? — попита го раздразнено комисарят. — Половин час разглеждаш трупа, а след това ми казваш само „хм“?

— Много е странно — каза Албанезе. — А като си помислиш, нагледал съм се на удавници. Но този е… — Спря, обзет от някаква мисъл.

— Според доктора от колко време е бил във водата?

— От около месец.

— Не, господин комисар. Най-малко от около два месеца.

— Ама след два месеца нямаше да намерим трупа, а само части от него.

— Ето точно това е странното в този случай.

— Обясни ми по-добре, Чичо.

— Проблемът е, че не искам да говоря глупости.

— Ако знаеш само аз колко от тях казвам и върша! Хайде, Чичо!

— Видяхте ли раните, получени от скалите?

— Да.

— Повърхностни са, комисарю. Миналия месец морето десет дена един след друг все беше бурно. Ако трупът се е удрял в скалите, раните му нямаше да са от този тип. Възможно е било дори да му се откачи главата, да му се изпочупят костите или някоя остра скала е щяла да го прониже.

— Тогава? Може би в онези лоши дни, за които говориш, тялото се е намирало в открито море и не е срещнало по пътя си морски скали.

— Комисарю, ама вие сте намерили трупа в такава зона от морето, в която теченията се движат на обратно!

— Тоест?

— Намерили сте го пред Маринела?

— Да.

— Там има течения, които или водят към открито море, или продължават успоредно на брега. Били са достатъчни само два дни и трупът е щял да стигне до нос Русело. Готов съм главата си да заложа за това.

Монталбано замлъкна, размишлявайки. След това каза:

— Тази история с теченията би ли могъл да ми я обясниш по-добре?

— Когато искате, комисарю.

— Тази вечер свободен ли си?

— Да, да. Защо не дойдете да хапнем вкъщи? Съпругата ми ще приготви скални барбуни, както само тя умее да ги готви.

Веднага езикът на Монталбано започна да се дави в слюнка, ама каква ти слюнка, направо лигите му потекоха!

— Благодаря. Чичо, ти какво мислиш по въпроса?

— Може ли да говоря открито? Най-напред скалите не оставят следи като тези, които мъртвият има около китките и глезените си.

— Съгласен съм.

— Този човек са го удавили, след като са му завързали ръцете и краката.

— Използвайки тел, според Паскуано.

— Правилно. След това са взели трупа и са го накиснали в морската вода на някое закътано място. Когато им се е сторило, че е престоял достатъчно в саламурата, са го пуснали в морето.

— И защо е трябвало да чакат толкова дълго?

— Комисарю, искали са да изглежда, сякаш мъртвият идва някъде отдалече.

Монталбано го погледна с възхищение. И така, Чичо Албанезе, човекът от морето, не само че беше стигнал до същите изводи като Паскуано, човека на науката, и като Монталбано, човека на полицейската логика, но беше направил и голяма крачка напред.

На комисаря обаче не му беше писано да усети дори и отдалече аромата на скалните барбуни, приготвени от съпругата на Чичо Албанезе. Към осем вечерта, когато вече се приготвяше да си тръгва от работа, се обади заместник-началникът на полицията Ригучо. Познаваха се от години и въпреки че си допадаха, поддържаха само служебни отношения. Достатъчно беше съвсем малко, за да ги превърнат в приятелски, но те не се решаваха на това.

— Монталбано? Извинявай, но случайно да има някого в полицейското управление, който да носи очила за късогледство с три диоптъра и на двете очи?

— Хм… — отговори комисарят. — Тук имаме двама полицаи с очила — Кузумано и Торета, но не им знам диоптрите. Защо ме питаш? За преброяването на населението, поискано от твоя любим министър, ли става дума?

Политическите идеи на Ригучо, които бяха доста близки с тези на новото правителство, бяха всеизвестни.

— Нямам време за шеги, Салво. Виж дали има някакви очила, които да ми стават, и ми ги изпрати колкото е възможно по-скоро. Моите току-що се счупиха, а аз без очила съм загубен.

— Нямаш ли резервни на работата си? — попита го Монталбано, докато викаше Фацио.

— Да, но в Монтелуза.

— Защо, ти къде си?

— Тук във Вигата, на пристанището. Обслужваме „туристите“.

Комисарят възложи задачата на Фацио.

— Ригучо? Изпратих да видят. Този път колко са „туристите“?

— Поне сто и петдесет, намират се на два наши моторни кораба. Плавали са върху две големи гемии с пробойни и са били на път да се разбият в скалите на Лампедуза. Каналджиите, доколкото разбрах, са ги изоставили в морето и са избягали с една гумена лодка. Съвсем малко им е оставало на тези клетници всички до един да се издавят. Монталба, знаеш ли какво? Не мога повече да гледам всички тези нещастници, които…