Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

Едва тогава Монталбано разбра защо Паскуано му беше звъннал по телефона. Касаеше се за уважителен, приятелски жест от негова страна. Докторът знаеше колко много Монталбано ненавижда доктор Мистрета, високомерен и претенциозен човек.

— Мистрета — продължи Паскуано, — както вече ви казах, не е съгласен с мен по този случай. Ето защо исках в частен разговор да ви кажа това, което мисля.

— Идвам — каза Монталбано.

— Къде?

— При вас на работното ви място.

— Не съм на работа, а у дома, приготвям си багажа.

— Ще дойда у вас.

— Не, вижте, твърде разхвърляно е. Нека да се видим в първия бар по булевард „Либерта“, съгласен ли сте? Но не ми губете много време, защото ще трябва да ставам рано.

Отпрати Фацио, който прояви любопитство и настояваше да узнае повече, изми се отново съвсем набързо, качи се в колата и тръгна за Монтелуза. Първият бар на булевард „Либерта“ беше доста ужасен, Монталбано се беше отбивал само веднъж в него, но му беше достатъчно и предостатъчно. Влезе и веднага видя доктор Паскуано, седнал на една масичка.

Седна и той.

— Какво ще си поръчате? — попита го Паскуано, който пиеше кафе.

— Същото, което и вие сте си поръчали.

Останаха да си мълчат до момента, в който не дойде сервитьорът с втората чашка.

— И така? — атакува Монталбано.

— Видяхте ли в какво състояние беше трупът?

— Хм, докато го теглех, се боях, че може да му се откъсне ръката.

— Ако го бяхте влачили още съвсем малко, щеше да се случи и това — каза Паскуано. — Този клетник е престоял във водата повече от месец.

— Значи, смъртта му датира от миналия месец?

— Горе-долу. С оглед на състоянието на трупа ми е трудно да…

— Имаше ли по него все още някакви особени белези?

— Застреляли са го.

— Тогава защо ми казахте, че не…

— Монталбано, ще ме оставите ли да довърша мисълта си? Имал е стара рана от огнестрелно оръжие на левия крак. Куршумът е засегнал костта. Датира отпреди няколко години. Забелязах я, защото солената морска вода е разяла месото по крака му. Може би леко е накуцвал.

— Според вас на каква възраст е бил?

— Приблизително около четирийсетте. И със сигурност не е емигрант. Но ще бъде трудно да го идентифицирам.

— Никакви отпечатъци ли?

— Шегувате ли се?

— Докторе, защо сте убеден, че се касае за убийство?

— Обърнете внимание, че това е само мое мнение. Вижте, тялото е пълно с рани, получени от скалите, в които се е удряло многократно.

— Там, където го намерих, няма скали.

— Да не би да знаете откъде идва? Тялото дълго е плувало, преди да дойде да ви се представи. Между другото, било е изгризано от раците, а в гърлото му все още имаше два мъртви… Казвах ви, че е цялото в рани, естествено, асиметрични, всичките постмортем. Има обаче четири, които са симетрични, съвършено очертани и кръгли.

— Къде?

— На китките и глезените.

— Ето че ги е имало! — възкликна Монталбано, подскачайки.

Преди да заспи следобед, се беше сетил за една подробност, която не беше съумял да разгадае: ръката, банският, навит около китката…

— Разрез от край до край върху лявата китка — каза бавно.

— Значи, и вие сте го забелязали? Имаше го и върху другата китка и около глезените. Според мен това означава само едно…

— Че са го държали вързан — направи заключението комисарят.

— Точно така. Но знаете ли с какво са го били вързали? С тел. Толкова стегната, че да прореже плътта му. Ако се касаеше за въже или корда, раните нямаше да са толкова дълбоки, та да стигнат чак до костта, и освен това със сигурност щяхме да намерим следи от тях. Не, преди да го удавят, са му свалили телта. Искали са да ни накарат да повярваме, че е било нормално удавяне.

— Няма ли никаква надежда за успешното намиране на някакво научно доказателство?

— Би могло. Но зависи от доктор Мистрета. Ще трябва да разпореди да направят специални анализи в Палермо, за да се види дали покрай кръглите рани на китките и около глезените са останали следи от метал или ръжда. Но това би било мудна работа. Това е, друго няма. Закъснявам.

— Благодаря ви за всичко, докторе.

Стиснаха си ръцете. Комисарят се качи в колата и потегли, но унесен в мислите си, продължи да шофира много бавно. Колата зад него, която го настигна, започна да му присветва с фаровете, като укор за бавното му каране. Монталбано мина встрани, а другото возило, което наподобяваше торпедо металик, го изпревари и спря изведнъж. Ругаейки светците, комисарят натисна спирачките. Под светлината на фаровете видя от прозорчето на торпедото да се подава ръка, която му направи рога. Извън себе си от яд, слезе, за да се разправя. Слезе и другият шофьор. Монталбано замръзна на мястото си. Беше Ингрид, която му се усмихваше, разпервайки ръце.