Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

Появи се и частица от море, а в далечината се виждаше някакъв неразпознаваем човек, който плуваше.

— Може би ще си кажете, че все още не е нито сезон за къпане, нито е най-подходящият час за това. Но какво да се прави? Нашият герой си е такъв. Вероятно е изпитал нужда да се изкъпе в морето, за да накара някои от своите особени мисли, на които често става жертва, да се изпарят от съзнанието му. Плувайки в откритото море, се натъкнал на трупа на непознат човек. Вместо да се обади на съответните служби…

— … от мобилния телефон, закрепен към члена му — продължи вместо него вбесеният Монталбано.

— … нашият комисар решил да измъкне трупа на сушата без помощта на никого, завързвайки го за единия си крак с банския, който е носел. Неговото мото е: „Всичко си върша сам“. Тези маневри не са убегнали от очите на госпожа Пина Баузан, която през това време наблюдавала морето с бинокъл.

Появи се лицето на госпожа Баузан, онази, която му счупи главата с железния лост.

— Откъде сте, госпожо?

— Аз и съпругът ми Анджело сме от Тревизо.

До лицето на жената се появи и това на съпруга й, стрелеца.

— Отдавна ли сте в Сицилия?

— От четири дни.

— На почивка ли сте?

— Каква почивка? Страдам от астма и затова докторът ми каза, че морският въздух ще ми подейства добре. Дъщеря ми Дзина, която е омъжена за един сицилианец, който работи в Тревизо…

Разказът беше прекъснат от дългата мъчителна въздишка на госпожа Баузан, на която злата съдба й беше отредила зет сицилианец.

— … ми каза да дойда да прекарам известно време тук, в къщата на съпруга й, която използват само един месец през лятото. И пристигнахме.

Мъчителната въздишка този път беше доста по-силна: тежък и опасен живот на този дивашки остров!

— Кажете ми, госпожо, защо сте оглеждали морето в този час?

— Ставам рано, трябва да се занимавам с нещо, нали?

— А вие, господин Баузан, винаги ли носите това оръжие със себе си?

— Не. Нямам оръжие. Револвера взех назаем от мой братовчед. Нали разбирате, че щом се налагаше да дойда в Сицилия…

— Смятате, че в Сицилия трябва да дойдете въоръжен ли?

— След като тук няма закони, струва ми се логично, не е ли така?

Появи се личицето на Рагонезе.

— И оттук тръгва смешното недоразумение. Мислейки…

Монталбано угаси телевизора. Беше ядосан на Баузан, но не защото стреля по него, а заради това, което каза. Грабна телефона.

— Алооо, Катарела?

— Чуй ме, рогоносецо и кучи сине…

— Катаре, не ме ли позна? Монталбано съм.

— Ах, вие ли сте, комисерийо? Настинали ли сте?

— Не, Катаре, харесва ми да говоря така. Прехвърли ме на Фацио.

— Веднага, комисерийо.

— Кажете, комисарю.

— Фацио, какво направихте с пистолета на стареца?

— Баузан ли имате предвид? Върнах му го.

— Има ли разрешително за носене на оръжие?

Настъпи неловка пауза.

— Не знам, комисарю. В онази какофония тази подробност просто ми се изплъзна от мисълта.

— Добре, всъщност никак не е добре. Сега веднага отивай при онзи господин и виж какви ги е надробил. Ако не е редовен, действай според закона. Не може да се оставя на свобода един изкукуригал старец, който стреля по всичко, което му видят очите.

— Разбрах, комисарю.

Готово, направи го. Така господин Баузан и неговата обична съпруга щяха да се научат, че дори и в Сицилия има някакви закони. Малко, но ги има. Тръгна да си легне, но звънна телефонът.

— Алооо?

— Салво, любов моя, защо ти е такъв гласът? Спеше ли, или си настинал?

— Второто, което каза.

— Обадих се в службата ти, но ми казаха, че си вкъщи. Кажи ми какво стана?

— Какво да ти кажа? Комична история. Аз бях гол, а той стреля по мен. Затова се простудих.

— Ти, ти, ти, ти…

— Какво означава това тититити?

— Ти… си се появил гол пред началника на полицията и той е стрелял по теб?

Монталбано се смая.

— Ливия, защо е трябвало да се появявам гол пред началника на полицията?

— Защото снощи ми каза, че тази сутрин, дори и светът да се продъни, ще отидеш при него, за да си подадеш оставката!

Със свободната си ръка Монталбано се плесна по челото. Оставката! Напълно беше забравил за нея!

— Виж, Ливия, тазиии сутрин, докатооо се носех катооо удавник по водата, имаше един мъртвец, който…

— Чао — прекъсна го ядосаната Ливия. — Трябва да тръгвам за работа. Когато ти се възвърне способността да говориш, ми се обади.

Единственото, което му оставаше, беше да вземе още един аспирин, да се завие и да започне да се поти като грешник, хвърлен в ада.