Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

— Тичай веднага да докладваш на господин Ауджело.

Катарела го погледна с очите на пребито куче.

— Защо искате да ме обидите, комисерийо?

Да го обиди. Всички се чувстваха обидени от него, а той нямаше право да се чувства обиден от никого.

Изведнъж почувства, че не го сдържа повече да остане легнал, мислейки и премисляйки думите, които си бяха разменили с Мими през изминалите дни. Не беше ли съобщил и решението си на Ливия? Станалото — станало, вече всичко беше приключило. Погледна през прозореца, през който проникваше слаба светлина. Часовникът показваше почти шест. Стана и отвори капаците на прозорците. На изток светлината на изгряващото слънце рисуваше арабески от леките ефирни облаци. Морето леко се полюшваше от утринния бриз. Напълни дробовете си с въздух, чувствайки, че всяко вдишване отнасяше със себе си частица от ужасната му нощ. Отиде в кухнята, приготви си кафе и изчаквайки го да заври, отвори вратата към верандата.

Плажът изглеждаше пуст, поне докъдето можеше да се види, въпреки сивеещата утринна мараня. Изпи една след друга две чаши кафе, сложи си банските и слезе към плажа. Пясъкът беше мокър и сбит, може би в началото на нощта бе паднал дъждец. Като стигна до морето, потопи единия си крак във водата. Не му се стори толкова студена, колкото си мислеше. Внимателно започна да навлиза в морето, като от време на време усещаше студени тръпки по гърба си. За момент се запита защо ли на петдесет и няколко години го обземаше желанието да върши тези „геройства“.

„Възможно е да ме хване някоя от онези настинки, от които после цяла седмица ще трябва да кихам със замаяна глава.“ Започна да плува, като правеше бавни и дълги загребвания с ръце. Ароматът на морето беше неудържим, влизаше през ноздрите му и ги щипеше, приличаше му на шампанско. И Монталбано почти се опияни, защото продължи да плува и да плува, с глава, която най-накрая беше свободна от всякакви мисли, доволен, че се е превърнал в нещо като механична кукла. Внезапното схващане, което захапа прасеца на левия му крак, го върна изведнъж в човешкия му лик.

Ругаейки светците по азбучен ред, се обърна по гръб и се остави водата да го носи като удавник по повърхността си. Болката беше толкова силна, че го принуди да стисне зъби, но рано или късно щеше лека-полека да отмине. Тези проклети крампи бяха зачестили през последните две-три години. Признаци на старостта, която го причакваше зад ъгъла ли? Течението леко го носеше. Болката стихна дотолкова, че да му позволи да започне да гребе назад. При второто загребване дясната му ръка се удари в нещо.

За части от секундата Монталбано разбра, че това нещо беше човешки крак. Някой се носеше като удавник точно зад него.

— Извинете ме — каза Монталбано припряно, обръщайки се по корем, и го погледна.

Другият пред него не отговори, защото не се правеше на умрял. Той наистина беше умрял. И като се вземеше предвид видът му, беше умрял преди доста време.

Смаян, Монталбано започна да се върти около трупа, опитвайки се да не разплисква много водата със загребванията си. Сега имаше достатъчно светлина и схващането на мускула му беше преминало. Удавникът със сигурност беше престоял доста време във водата, защото по костите му беше останало съвсем малко плът, а главата му представляваше череп с коса от водорасли. Десният крак беше на път да се откъсне от тялото му. Рибите и морето бяха унищожили клетника, корабокрушенец или емигрант, който от глад или отчаяние се беше опитал да стигне незаконно до Италия и е бил изхвърлен в морето от някой гадняр, още по-отвратителен от другите търговци на роби. Този труп, изглежда, беше донесен от водата от много далече. Възможно ли е през всичките тези дни, в които се е носил по водата, от нито един риболовен кораб или лодка да не са забелязали останките му? Трудно. Със сигурност някой го е видял, но бързо се е приспособил към новата морална тенденция, според която, ако блъснеш някого на улицата, трябва да офейкаш, без да му окажеш първа помощ. А и дали някой риболовен кораб щеше да спре за непотребна вещ, каквато е един мъртвец? Малко ли бяха случаите с рибари, които, намирайки в мрежите си човешки останки, бързо ги изхвърляха обратно в морето, за да избегнат бюрократичните проблеми? „Милостта е мъртва“, казваше пророчески една песен отпреди много години. Постепенно замираха състраданието, братството, солидарността, уважението към старите хора и болните, умираха и правилата за…