Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

— Шшшт!

И всички влизаха в полицейското управление с изражението на човек, който отива на поклонение при мъртвец.

Към десет часа Мими Ауджело, след като дискретно почука на вратата и получи разрешение за влизане, цъфна в стаята на комисаря. Лицето му беше мрачно. И Монталбано веднага щом го видя, се притесни.

— Как е Беба?

— Добре е. Може ли да седна?

— Разбира се.

— Може ли да пуша?

— Разбира се, но гледай министърът да не те види.

Ауджело си запали цигара, вдиша дима и дълго го задържа в себе си.

— Хей, може да го издишаш — каза му Монталбано. — Разрешавам ти.

Мими го погледна смаяно.

— Да, защото — продължи комисарят — тази сутрин ми изглеждаш като китаец. Искаш позволение за щяло и нещяло. Какво ти става? Трудно ти е да изречеш това, което искаш да ми кажеш ли?

— Да — призна си Ауджело.

Загаси цигарата, разположи се по-удобно на стола, въздъхна и започна.

— Салво, ти знаеш, че за мен винаги си бил като баща…

— Кой ти го е казал?

— Кое?

— Тази история, че съм ти баща. Ако майка ти я е разказвала, разказала ти е някаква небивалица. Разликата между мен и теб са само някакви си петнайсет години и колкото и преждевременно да съм се развил, на петнайсет години не…

— Ох, Салво, нямах предвид, че ти си ми баща, казах, че те уважавам все едно си ми баща.

— И тръгна с грешния крак. Остави настрана тези идиотщини с бащите, синовете и светите духове. Кажи каквото имаш да ми казваш и се махай от очите ми, че днес не ми е ден.

— Защо поиска началникът на полицията да те приеме?

— Кой ти каза?

— Катарела.

— След това ще си оправим сметките с него.

— Няма да закачаш човека, ако имаш някакви сметки за оправяне, оправяй си ги с мен. Аз наредих на Катарела да ми докладва, ако се свържеш с Бонети-Алдериги. Очаквах, че рано или късно ще го направиш.

— Какво странно има в това, аз, който съм комисар, да искам да се срещна с моя началник?

— Салво, ти не можеш да понасяш Бонети-Алдериги, направо не го издържаш. Ако беше свещеник, дошъл миг преди смъртта, за да ти даде опрощение на греховете, щеше да се изправиш от леглото и да го изхвърлиш навън с ритници. Все едно ти говоря на латински, нали?

— По дяволите, говори ми както щеш.

— Искаш да се махнеш оттук.

— Една малка ваканцийка би ми се отразила добре.

— Салво, ясен си ми. Искаш да напуснеш.

— Не съм ли свободен да го направя? — подскочи Монталбано, сядайки на ръба на стола, готов да се изправи на крака.

Ауджело не се впечатли.

— Повече от свободен. Но преди това трябва да довърша с теб един разговор. Спомняш ли си, когато си призна, че имаш подозрение?

— За какво?

— Че събитията в Генуа са били провокирани нарочно от определена политическа група, която по някакъв начин е станала гарант за злонамерените действия на полицията. Спомняш ли си?

— Да.

— И така: бих искал да ти напомня, че онова, което е станало в Неапол, се е случило по времето на левоцентристкото правителство, тоест преди Г-8. Само че едва по-късно се е разбрало. Тогава какво ще кажеш?

— Ще кажа, че е още по-зле и отпреди. Мислиш ли, че не съм разсъждавал върху това, Мими? Означава, че цялата тази история е доста по-неприятна.

— Тоест?

— Че тази мръсотия е вътре в нас.

— Като че ли едва днес го разбираш! Точно ти, който много си чел? Като искаш да си ходиш, тръгвай си. Но не сега. Оттегли се заради умората, заради достигане на възрастовата граница, защото те болят хемороидите или мозъкът ти вече не функционира, но не точно сега.

— И защо?

— Защото сега би било обидно.

— За кого?

— За мен например. Може да съм женкар, но съм добър човек. За Катарела, който е ангел. За Фацио, който е джентълмен. За всички от полицейското управление във Вигата. За началника на полицията Бонети-Алдериги, който е досадник и формалист, но е свестен човек. За всички твои колеги, които уважаваш и са ти приятели. За огромното мнозинство от хора, които са в полицията и нямат нищо общо с разни негодници, паднали толкова по-ниско, колкото по-висок е чинът им. Ти си тръгваш, тряскайки вратата под носа ни. Помисли си! Приятен ден! — Мими се изправи, отвори вратата и излезе.

В единайсет и половина Монталбано каза на Катарела да го свърже с дирекцията на полицията и съобщи на господин Латес, че няма да дойде при господин началника, тъй като това, което е искал да му каже, никак, ама никак не е важно.

След телефонния разговор почувства, че се нуждае да подиша морски въздух. Минавайки покрай телефонната централа, каза на Катарела: