Мэтью Рейли - Турнирът

Колкото до Елси, за нейно голямо разочарование днес престолонаследникът не организираше сбирка, така че тя остана в покоите ни с мен. Прекарахме вечерта в сплитане на косата й, докато господин Аскам и господин Джайлс играеха шах. Играта им обаче се подчиняваше на странно правило, което изискваше да местят фигурите незабавно.

Партията беше най-вече забавна. И двамата, вероятно освобождавайки се от цялото напрежение на турнира и на мрачното ни разследване, определено се забавляваха, смееха се и се подиграваха един на друг, докато правеха ходовете си.

— Стига, Роджър, престани да играеш като стара мома! — каза в един момент господин Джайлс. А после: — Скъпи Аскам, това беше предсказуемо. А аз знам, че не понасяш да си предсказуем!

Учителят ми не оставаше назад.

— Стига, Джайлс, чувал съм, че веднъж си играл за Англия, но не виждам как може да си го правил по сегашната ти игра.

Фигури падаха от дъската. Правеха се безразсъдни ходове, последвани от внезапни въздишки, когато играещият видеше грешката си. Господин Джайлс спечели всички игри без една — и когато спечели партията, учителят ми скочи на крака и вдигна тържествуващо ръце, а господин Джайлс завъртя очи. В крайна сметка се получи добро забавление и останах доволна. Когато срещата свърши, всички си легнахме рано.

Радвам се, че стана така, предвид онова, което се случи на следващия ден.

На следващата сутрин „Света София“ буквално бръмчеше от вълнение — четирите срещи на втория рунд щяха да се играят този ден. Две бяха насрочени за сутринта, а другите две за следобед.

Обновената схема, изписана с изящен почерк върху превъзходна хартия с позлатени ръбове, беше пъхната рано сутринта под вратата ни:

На сутрешната сесия човекът на султана Заман щеше да играе със страховития Владимир от Московия, а двамата испанци Пабло Монтоя и брат Раул щяха да премерят сили редом с тях.

Господин Джайлс трябваше да чака до следобеда, за да се изправи срещу грубия, но несъмнено талантлив Драган от Влашко. По същото време щеше да се проведе може би най-очакваната битка между народния любимец Ибрахим и красивия принц на моголите Назирудин, който пък се бе превърнал в любимец на жените на Византион.

Всяка среща съдържаше в себе си някакъв вид съперничество и драма. Нищо чудно, че жителите на Константинопол бяха възбудени.

Аз също бях възбудена.

Заехме местата си на почетната платформа, от която се откриваше изглед към двата подиума и човешкото море, изпълващо залата. Ярката слънчева светлина струеше през високите прозорци на огромния купол и озаряваше всичко в почти небесно златно сияние.

Сутрешните срещи започнаха.

Тълпата наблюдаваше в пълно мълчание, изпълнена с тръпката на очакването. Турнирът беше влязъл в нова, по-интензивна фаза. Човек можеше да чуе тракането на фигурите върху дъските на двеста стъпки от подиумите.

В един момент учителят ми се премести и седна до Игнаций. Ученият йезуит гледаше с безпокойство битката между двамата испанци (и доколкото можех да преценя по устните му, от време на време безмълвно се молеше на Бог да промени хода на играта).

Аз останах с Елси. Гледах предимно игрите, като от време на време хвърлях поглед към царицата.