Мэтью Рейли - Турнирът

И оттогава никой не го бил виждал. Влязъл в покоите си с момичето и никой от двамата не бил излизал след това.

Намерили ключ и извикали двама стражи като свидетели. После Латиф отключил вратата на покоите.

Учителят ми влязъл след евнуха и пред очите му се разкрила ужасна картина.

Максимилиан лежал на леглото с разперени ръце и крака, чисто гол, с кървясали очи, в които се четял шок, с отворена уста; езикът му бил изплезен, абсолютно черен, а на дюшека под протегнатата му ръка лежала лула за опиум. До него на леглото, също толкова гола и неподвижна, лежала девственицата Хелена, която два дни по-рано Максимилиан бе представил на султана като подарък от господаря си Фердинанд, ерцхерцога на Австрия. Нейният език също бил черен и тя била мъртва.

— Сър, май почвате да носите нещастие — казах аз. — Всеки, с когото пожелаете да говорите, изведнъж намира смъртта си.

— Така излиза — отвърна господин Аскам. — А този човек беше участник в турнира. Като че ли никой в този дворец не е в безопасност.

— Имаше ли рани по телата им, както при кардинала и при готвача и съпругата му? Успяхте ли да определите как са били убити?

— Няма улики да са били убити, Бес — каза учителят ми. — Сцената във всяко отношение приличаше на любовна среща — играчът от Австрия се влюбил в девствения „подарък“, който карал в Константинопол за султана. Двамата мърсували в спалнята му, но от начина, по който ги намерихме, голи и с черни езици, става ясно, че интимните им занимания са включвали и употреба на опиум. И доколкото мога да преценя, именно опиумът ги е убил. Или са изпушили твърде много, или местният вариант на опиата се е оказал твърде силен за тях.

— Един от стражите отиде да доведе садразама — продължи господин Аскам. — Той дойде веднага и само поклати тъжно глава, когато видя телата. Беше нещо, което бил виждал и преди — чужденци, прекалили със силния местен опиат.

— Значи казвате, че има още два смъртни случая, но те не са свързани с разследването ни — казах аз. — Злощастно съвпадение, но въпреки това съвпадение.

— Така изглежда… — бавно отвърна учителят ми.

— Не изглеждате особено убеден.

— Защото не съм. Защото това е съвпадение, което се обяснява прекалено лесно, за да ми хареса. Започвам да виждам модел. Смъртта на кардинал Фарнезе беше маскирана като дело на умопобъркан, защото не можеш да убиеш прочут кардинал без никакви обяснения. Смъртта на Брунело и жена му бе нагласена така, че да изглежда като самоубийство. А сега и Максимилиан. Той беше известен шахматист, участник в турнира. Ако някой е искал смъртта му, трябвало е да маскира и нея. И си мисля, че е станало точно това. Ето защо, след като стражът отиде да доведе садразама, огледах телата на Максимилиан и на момичето и открих нещо странно.

— Какво?

— И двамата имаха едва забележими, но ясни синини около ноздрите и по бузите. Ето тук — той докосна внимателно частите от бузите ми от двете страни на устата, — и тук. — И ми запуши носа.

— Какви заключения правите от тези синини? — попитах аз.

Господин Аскам се огледа, сякаш да се увери дали някой не ни подслушва.

— Не мисля, че неволно са прекалили със силния местен опиум. Смятам, че са били принудени да го пушат. Някой ги е задържал, запушил им е носовете и е отворил насила устите им, като е притиснал бузите, след което ги е накарал да вдишат опиат в количество, което ги е убило.

Зяпнах.

— И в същото време ще прилича на нещастен случай. Е, поне за всички, с изключение на вас.

— Да — каза учителят ми. — След като се появиха подозренията ми, огледах спалнята на Максимилиан. Забелязах сандъка му. Беше пълен с нещата, които могат да се очакват — дрехи, обувки, комплект шах. Вниманието ми обаче беше привлечено от обувките, оставени при вратата. Бяха официални, по австрийска мода, изработени от фина черна кожа и с месингови катарами.

Сепнах се.

— Момент. Да не са имали дървена подметка с резка?

— Не. Бяха с кожена подметка, само токът беше от дърво. Но по подметките имаше любопитни следи — тъмни петънца кръв и някаква друга течност, както и странна сива прах. В един момент носещият обувките — Максимилиан — е стъпил на мокро, защото фината сива прах е залепнала за мокрите подметки. Подуших прахта — миришеше на въглен, но примесен със странна солена миризма, като от риба.

— Сол и риба? Може би като в кухнята? — казах аз. — Това би обяснило и петънцата кръв. Максимилиан може да е стъпил в животинска кръв, когато е посещавал кухнята.