Карин Фоссум - Който се страхува от мечки…

— Защо?

Бриген едва успя да скръсти ръце над корема си.

— За да го приберат, където му е мястото. Та той е опасен тип. А ако най-после вината му се потвърди с веществени доказателства, вероятно повече няма да го пуснат и ще ни осигурят спокойствие. Кой друг би могъл да извърши подобно нещо?

— Халдис не приемаше ли гости?

— Почти никога.

— Някакво изключение?

— Сестра й Хелга има внук. Момчето живее на квартира в Осло. Идваше на гости на Халдис, но рядко.

— Как се казва?

— Фамилията му със сигурност е Май. А малкото име… Кристиян или Кристофър.

Кристофър , досети се Скаре. Нали така беше подписано писмото в кутията й.

— Имам бегъл спомен, че работи в кухнята на някакъв ресторант. Нищо не казвам против момчето, но едва ли е заведение с повече от три звезди.

— Защо смятате така?

— Виждал съм го веднъж. Няма вид на особено изискан кулинар.

Скаре се размисли по какво се различават служителите в заведенията с три звезди от всички останали ресторантьори в Осло.

— Значи Май и Томи Райн. Идвали ли са при вас журналисти?

— Да, от пресата и от местното радио. Обаждаха се и разни хора.

— Разговаряхте ли с тях?

— Никой не ме е молил да не го правя.

„Прав е за съжаление“ — тъжно си помисли Скаре.

— Ще ви помоля да се отбиете в Камарата. Най-добре още днес.

— Защо?

— Трябва да уточним чии са отпечатъците в дома й.

Бриген сякаш се затрудняваше да си поеме въздух.

— Ще вземете ли и моите отпечатъци?

— Имаме такива намерения — усмихна се Скаре.

— И защо сте убедени, че в дома й има мои отпечатъци?

— Защото сте ходили там веднъж седмично в продължение на осем години — отвърна спокойно Скаре.

— Ходех само да й нося храна!

По лицето на Бриген се изписа паника.

— Наясно сме с това.

— А за какво са ви тогава?

— За отхвърляне.

— За какво?

Скаре се помъчи да запази спокойствие.

— В цялата бъркотия от отпечатъци се налага да намерим кои на кого принадлежат. Някои са на самата Халдис, други на Кристофър, трети са ваши. Сигурно има и отпечатъци от пръстите на убиеца. Вашите са ни нужни, за да определим кои отпечатъци нямат установен притежател. Това ще ни помогне да идентифицираме убиеца, нали?

Лицето на Бриген си възвърна нормалния цвят.

— Надявам се да запазите идването ми в тайна. Иначе хората ще си помислят, че съм замесен.

— Не и ако са наясно със стандартните процедури в полицейската работа — утеши го Скаре.

Той благодари на търговеца и тръгна да излиза от магазина. Тъкмо когато Юна се чудеше дали да си оформи веждите, той внезапно спря до касата й. Очите му бяха красиви, но това беше едно на ръка. „Каква уста“ — помисли си тя. При запознанство с мъж Юна обръщаше внимание първо на устата. „Колко ли чувствени са устните му“ — захласна се тя. Устата на Скаре беше направо съвършена: широка, със сочни устни, не прекалено извита, защото иначе щеше да прилича на женска; права и симетрична. Зъбите му й се сториха безупречни, леката извивка на горната устна се повтаряше и във веждите му.

— Якоб Скаре — представи се той с усмивка.

Сигурно в името му има нещо библейско , помисли си тя.

— Искам само набързо да ви попитам дали сте ходили до стопанството на Халдис?

— Веднъж, с Од — кимна тя, без къдриците й да помръднат. — Беше съботен следобед и колата ми се беше развалила, та той ми предложи да ме закара до вкъщи, ако нямам нищо против, но да минем по заобиколния път покрай къщата на Халдис. Беше й свършило кафето. Оттогава мина много време.

Тя си свали очилата и ги сложи в скута си.

— Знаете ли дали друг се е качвал при Халдис по работа?

Тя се позамисли.

— За кратко при нас работи един тип. От ГКС се обадиха да ни питат дали имаме свободно място за него.

— ГКС? — изненада се Скаре.

— Грижа за криминално проявените на свобода — поясни тя. — Свързаха се с Одеман да го питат дали някакъв тип може да почне пробно работа при нас. Тази организация всъщност осигурява подкрепа на бивши затворници и…

— Знам — побърза да я прекъсне Скаре. — Томи Райн?

— Да, така се казваше.

— Случвало ли се е и той да ходи при Халдис?

— Един-два пъти. Не работи дълго при нас, пръждоса се нанякъде. Тук му се струваше много скучно. Нямало кьорава кръчма. Сега не знам къде е, а и не съм го виждала оттогава.

— Симпатичен ли ви беше?

Тя се замисли и се опита да си спомни лицето му, но пред очите й изникнаха само синьо-черните татуировки по ръцете му. Сети се и какво безпокойство изпитваше близо до него, макар че той изобщо не я поглеждаше. Не и по начина, по който тя мечтаеше да я гледат мъжете. Това впрочем й се случваше много рядко. Когато си припомни този факт, се почувства засегната от пренебрежението му. Даже мошениците не се заглеждаха по Юна.