Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Нищо, нищо.

— Да ви сипя нещо по-парливичко? — Мехмет кимна към знамето на „Галатасарай“.

Катрине крачеше пъргаво из лабиринта от безлюдни коридори в сградата на телевизията. Неочаквано чу тежки стъпки и пъхтене зад гърба си. Извърна се наполовина, без да спира. Халстайн Смит се мъчеше да я настигне. Катрине прецени, че ученият или бе развил техника в бягане, нестандартна колкото и изследователските интереси, или просто беше с много патрави крака.

— Брат! — извика Смит.

Катрине спря да го изчака.

— Първо да ви помоля за извинение — запъхтяно подхвана Смит, когато се добра до нея.

— За какво?

— За прекомерната ми бъбривост в студиото. Съпругата ми непрекъснато ми обръща внимание колко се опиянявам от хорското внимание. Да не забравя по-важното, портрета…

— Да?

— Не можех да го кажа в национален ефир, но ми са струва, че този мъж е бил мой пациент.

— Валентин Йертсен ли?

— Да. Но правя уговорка: изобщо не съм сигурен. Дойде при мен преди поне две години. Проведохме два-три сеанса в кабинета ми в центъра. Приликата с полицейската скица не е очевидна, но думите ви за пластичните операции ми напомниха за този пациент, защото си спомням, че под брадичката му личаха белези от скорошни хирургически шевове.

— Показваше ли симптоми на вампиризъм?

— Знам ли? Не е споделял за желание да пие кръв. Иначе щях да го включа в клиничните си проучвания.

— Вероятно любопитството го е довело при вас, защото е разбрал за научните ви изследвания на извращението, от което страда той. Как беше терминът?

— Парафилия. Напълно възможно е да сте права. Както казах, имаме си работа с интелигентен вампирист, напълно съзнаващ особеностите на психическото си състояние. Ако не ми бяха откраднали картотеката, сега щях да знам името му и повече подробности. Поредната поразия, която тази кражба нанесе на професионалната ми дейност…

— Не си ли спомняте под какво име се представяше? Да е споменавал месторабота или адрес?

— Уви, паметта ми вече е отслабнала — въздъхна тежко Смит.

— Да се надяваме, че е посещавал и други психолози и те да не са твърде праволинейни в спазването на професионалната тайна.

— Праволинейното съблюдаване на лекарската конфиденциалност често спестява куп неприятности на пациента, нали?

— Защо питате мен? — повдигна вежда Катрине.

Смит стисна очи и сякаш едва се сдържа да не изругае.

— Не ми обръщайте внимание.

— Хайде, Смит, изплюйте камъчето.

— Просто събрах две и две — разпери ръце той. — Съпоставих реакцията ви на въпроса на водещия дали сте шантава с думите ви за потискащото лице на Сандвикен. Ние, хората, често, отправяме послания на несъзнателно ниво. В случая вие разкрихте, че сте лежали в психиатрията в Сандвикен. За вас, водеща сериозно разследване, задължението на психиатрите да пазят пълна дискретност е от полза, защото това ви предпазва от професионално дискредитиране.

Катрине Брат зяпна и направи няколко неуспешни опита да формулира отговор.

— Няма нужда да реагирате на идиотските ми предположения — увери я Смит. — И те попадат в обхвата на професионалната тайна — само за сведение. Приятна вечер, Брат.

Катрине проследи с поглед клатушкащия се по коридора Халстайн Смит. Краката му приличаха на Айфеловата кула. Телефонът й звънна. Търсеше я Белман.

Той седеше, плътно обвит в непроницаема, нагорещена пара, която дразнеше ожулените от протъркване участъци по тялото му. От тях се процеждаха капки кръв върху дървената пейка под него. Затвори очи, усети как сълзите напират в гърлото му и си представи бъдещето. Проклети правила. Ограничаваха удоволствието, притъпяваха болката, пречеха му да разгърне целия си арсенал от изразни средства. Но щяха да дойдат и други времена. Полицаят разкодира посланията му и го подгони. В момента го преследваха. Опитваха се да го надушат, но безуспешно. Защото той беше чист.

Сепна се, когато чу покашляне в мъглата. Не беше сам.

— Затваряме — съобщи глас на турски.

— Добре, добре — отвърна Валентин Йертсен със задавен глас.

Преглътна риданията. Докосна внимателно члена си. Знаеше къде се намира тя. И как да си поиграе с нея. Беше готов. Валентин пое жадно влажния въздух в дробовете си. А Хари Хуле нека си въобразява, че той е преследвачът.

Валентин стана рязко и тръгна към вратата.

Аурура стана от леглото и се промъкна на пръсти в коридора. Мина покрай вратата на родителската спалня и покрай стълбището. Не се стърпя и се ослуша в глухото бумтене на смълчания мрак долу. Шмугна се в банята и светна лампата. Заключи вратата, смъкна си пликчетата и седна върху тоалетната чиния. Зачака. Не потече нищо. Преди малко толкова й се пишкаше, че не успя да заспи. Защо сега не можеше да изкара и капка? Дали пък всъщност не си търсеше обяснение за безсънието си? Навярно само си беше внушила, че й се ходи до тоалетната. За да се скрие в светлото, безопасно помещение. Да врътне ключа. Когато беше малка, майка й и баща й я предупреждаваха да не се заключва вътре, освен ако са им дошли гости. Иначе няма как да влязат да й помогнат, ако й се случи нещо, обясняваха те.