Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Мона До тренираше. Заради увредената тазобедрена става журналистката представляваше комична гледка на бягащата пътека и затова се качваше на нея само когато в залата нямаше никого. След усилена тренировка обичаше да потича няколко километра, да усети как от мускулите й се отделя млечна киселина, докато тя гледа притъмнелия парк „Фрогнер“. „Рубинус“, пауър-поп банда от седемдесетте, автор на парче към „Отмъщението на аутсайдерите“, любимия й филм като малка, пееха горчиво-сладки поп парчета в слушалките й, свързани към телефона. Обаждане прекъсна песента.

Подсъзнателно го беше очаквала.

Не че искаше убиецът пак да е посегнал. Тя не боравеше с желания, а препредаваше случващото се. Или поне се опитваше да убеди себе си, че е така.

На екрана се изписа „непознат номер“. Значи не звъняха от редакцията. Мона се подвоуми. При такива зрелищни убийства често й досаждаха какви ли не откачалки, но любопитството й надделя и тя прие разговора.

— Добър вечер, Мона — мъжки глас. — Май сме сами.

Машинално се огледа. Момичето на рецепцията се беше вглъбило в телефона си.

— Какво имаш предвид?

— Целият фитнес център е твой. Целият парк „Фрогнер“ — мой. Всъщност дори имам чувството, че целият град е само наш, Мона. Ти съставяш изключително информативни статии, а аз съм главно действащо лице в тях.

Тя погледна пулсомера на китката си. Беше отчел леко ускорение на сърдечния ритъм. Всички нейни приятели знаеха, че вечерно време тя тренира тук и от залата й се открива панорамен изглед към парка. Не за пръв път се опитваха да я изгъбаркат. Нямаше да е и за последен.

— Не знам нито кой си, нито какво искаш. Давам ти десет секунди да ме убедиш да не затварям.

— Не съм съвсем доволен от медийното отразяване. Част от детайлите по произведенията ми явно са ви убягнали. Предлагам ти среща, за да ти разтълкувам какво се опитвам да ви покажа. И да анонсирам какво предстои в близко бъдеще.

Пулсът й се покачи.

— Звучи примамливо, признавам. Само дето на теб едва ли ти се иска да те закопчаят, а на мен определено не ми се ще да ме нахапят.

— В Кристиансан, на контейнерното пристанище до остров Ормьоя, има стара, изоставена клетка от зоологическата градина. Няма ключалка. Вземи катинар, влез и се заключи вътре. Ще дойда и ще говорим, разделени от решетките. Така хем аз ще те държа под око, хем ти ще си в безопасност. Ако искаш, вземи си и оръжие за самозащита.

— Например, харпун?

— Защо харпун?

— Понеже ще си играем на бялата акула и водолаза в клетка.

— Не ме приемаш сериозно.

— На мое място ти би ли приел сериозно такова обаждане?

— На твое място, преди да реша да приема ли предложението, щях да поискам информация за убийствата, с която само извършителят разполага, за да се уверя, че говоря именно с него.

— Давай, убеди ме, че ти си убиецът.

— С блендера на Ева Долмен си забърках коктейл. Да го наречем „Блъди Ева“. Свери информацията с източника ти в полицията. Не съм почиствал след себе си.

Мона съобрази как да постъпи. Небивал шанс. Можеше да се превърне в грандиозен журналистически удар, който да изстреля кариерата й в небесата.

— Добре, ей сега ще се свържа с моя източник. Да ти звънна след пет минути?

Тих смях.

— Доверие не се гради с евтини номерца, Мона. Аз ще те потърся след пет минути.

— Става.

Трюлс Бернтсен доста се забави, докато й вдигне. Звучеше сънливо.

— Мислех, че всички сте на работа — отбеляза тя.

— Все някой трябва и да почива.

— Имам само един въпрос.

— За количество ти се полага отстъпка.

Когато затвори, Мона знаеше, че е напипала златоносна жила. По-точно, златоносната жила сама я беше намерила. Телефонът й звънна. Тя имаше само два въпроса: къде и кога.

— Улица „Пристанищна“, утре вечер в осем. И, Мона…

— Да?

— Никому нито дума, преди да сме разговаряли. Непрекъснато те наблюдавам.

— Всъщност защо държиш да се срещнем на живо, вместо да проведем разговора по телефона?

— Искам през цялото време да съм пред очите ти. И ти пред моите. Лека нощ. Ако си приключила с тренировката.

Хари лежеше по гръб и се взираше в тавана. Нищо чудно безсънието му да се дължеше на двете чаши силно турско кафе с гъст каймак, приготвени му от Мехмет, но знаеше, че причината е друга. Пак беше стигнал до онова състояние, при което вече ставаше невъзможно да си избие случая от главата — не и докато всичко не приключи. Умът му преминаваше в режим на непрекъсната бдителност и работеше на пълни обороти до залавянето на извършителя. А понякога и дълго след това. Три години. Три години без никакви признаци на живот. Или на настъпила смърт. И ето че Валентин Йертсен излезе от леговището си. Не показа късче от дяволската си опашка, а съвсем доброволно се изложи под светлината на прожекторите като самовлюбен актьор, сценарист и режисьор, съчетани в едно лице. Защото изпълненията на Йертсен следваха логиката на определен сценарий, те не бяха деяния на човек, изпаднал в психоза. Такъв престъпник не се залавя с произволни действия. Трябва да дебнеш следващия му ход и да се молиш да допусне грешка. Междувременно да продължаваш да търсиш някой дребен пропуск във вече извършените престъпления. Защото всички допускаме грешки. Почти всички.