— Няма никакво време за губене, уважаеми зрители — допълни водещият към камерата. — Защото има риск убиецът да нанесе следващия си удар още довечера — той се обърна към Катрине. — А вероятно и след броени минути, нали?
На Катрине й стана ясно, че от нея се очаква да подсили ужасяващата картина как Вампириста смуче прясна, още топла-топла кръв.
— Не желаем да изключваме нищо — отвърна тя.
Белман настоя Катрине да заучи готовата формулировка дума по дума. Според него, за разлика от „не можем да изключим нищо“, „не желаем“ създавало усещането, че полицията в Осло разполага с достатъчно информация да изключи част от вероятностите, но е предпочела да не го прави.
— По мои данни е възможно Валентин Йертсен да е напуснал страната в промеждутъка от последното му нападение до излизането на резултатите от изследванията които го уличиха като извършител. Най-вероятно Йертсен разполага с укритие в чужбина, което използва, откакто преди три години го обявиха за международно издирване.
Веднъж разбрала медийната стратегия на Белман Катрине бързо съобрази как да поднесе тази „новина“. „По мои данни“ отвеждаше мисълта към агенти под прикритие, тайни информатори и обстойна полицейска работа, а твърдението, че през изминалите три години Валентин се е намирал в чужбина, звучеше съвсем достоверно и освен това дискретно прехвърляше отговорността за неуспешното му залавяне от плещите на норвежката полиция върху службите в съответните неназовани конкретно страни.
— Как се залавя вампирист? — попита водещият и се обърна към другия стол. — Да хвърли светлина по този въпрос, поканихме Халстайн Смит, професор по психология и автор на редица статии по темата. Имате думата, професоре.
Катрине погледна другия гост, седнал през един стол. Навярно трудно се побираше в един кадър заедно с водещия и нея. Носеше големи очила и екстравагантно многоцветно сако, най-вероятно домашна изработка. Външният му вид влизаше в ярък контраст със строгия тоалет на Катрине: черни, впити кожени панталони, опънато черно латексово яке и пригладена назад коса, лъщяща от гел. Знаеше, че изглежда добре и в сайта на полицията след предаването ще завалят коментари и покани. Не й пукаше. Белман не й постави условие как да бъде облечена. Дано онази кучка Лиен гледа в момента.
— Ами… — Смит се усмихна глупашки.
Катрине забеляза как водещият се готви да се намеси, притеснен да не би гостът да си е глътнал граматиката.
— Първо, не съм професор. Все още работя над докторската си дисертация. Но ако успея да я защитя, непременно ще се похваля.
Зрителите в студиото се разсмяха.
— Второ, моите статии не са публикувани в реномирани специализирани издания, а само в списания със съмнителен авторитет, които отпечатват материали на непризнати маргинали. Едно от тях се казва „Психо“, като едноименния трилър на Хичкок. Публикациите ми там впрочем са най-голямото падение в академичната ми кариера.
Нова порция смях.
— Но наистина съм психолог — увери той, обърнат към публиката. — Завърших университета „Миколас Ромерис“ във Вилнюс с успех над средния. И в кабинета си имам съвсем истинска кушетка, на която да легнеш и да зяпаш тавана срещу хиляда и петстотин крони на час, докато аз се преструвам, че си водя бележки.
За миг развеселената публика и водещият сякаш забравиха за сериозната тематика. Смит обаче ги върна към нея:
— Но нямам представа как се залавя вампирист.
Тишина.
— Поне не мога да предложа общовалидна успешна формула. Вампиристите са рядкост, а още по-голяма рядкост е да извършат нападение. Нека първо направя уговорката, че разграничаваме два вида вампиристи. Първият е сравнително безобиден. Към него спадат вампиристи, привлечени от мита за безсмъртния, кръвопиещ полубог, върху който са изградени съвременните разкази за вампири от типа на легендата за граф Дракула. Тази разновидност на вампиризма има осезаем еротичен привкус и е коментирана дори от нашия любим Зигмунд Фройд. Вампиристите от този вид не отнемат човешки живот. Другите, опасните, страдат от така наречения клиничен вампиризъм — известен още и като синдром на Ренфийлд. Те изпитват натрапчива потребност да консумират Повечето статии по темата са публикувани в съдебнопсихиатрични списания, защото по традиция там се поместват материали за престъпления, извършени с изключителна жестокост. Вампиризмът като феномен обаче така и не е признат от господа утвърдените психиатри. Не го смятат за нищо повече от предпоставка за сензация и поле за изява на мистификатори. В справочниците по психиатрия вампиризмът дори не се споменава. Ние, изследователите на вампиризма, често сме обект на упреци, че си измисляме несъществуваща болест. През последните три дни ми се щеше критиците ни да бяха прави. Но, уви, грешат. Вампири няма, но вампиристи съществуват.
Читать дальше