Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Навън изкрета възрастен мъж, а жена — навярно съпругата му — надникна боязливо от прага.

— Посети ни самият дявол — въздъхна старецът. — И вижте какво стори.

— Ако обичате, не се приближавайте — предупреди ги Трюлс. — Това е местопрестъпление. Имате ли представа накъде е побягнал извършителят?

— Ако знаехме, че си е тръгнал, досега да сме излезли да помогнем — отвърна Амюнсен. — От прозореца на дневната видяхме някакъв мъж. Излезе от блока и тръгна към метростанцията. Възможно ли е той да е убиецът? Вървеше си съвсем спокойно.

— Преди колко време го видяхте?

— Да има най-много петнайсет минути.

— Външен вид?

— А сега де — мъжът се обърна към съпругата си за помощ.

— Съвсем обикновен човек, нищо особено — описа го тя.,

— Именно — потвърди съседът. — Нито висок, нито нисък. Нито рус, нито черен. С костюм.

— Със сив костюм — уточни жената.

Трюлс кимна на колегата си. Той мигом схвана подканата и подаде информация по радиостанцията, закачена на гърдите му:

— Искам подкрепление на „Ховсетервайен“ 44. Заподозреният е забелязан да се движи пеша в посока метростанцията преди петнайсет минути. Висок около 175 сантиметра, вероятно от норвежки произход, със сив костюм.

Госпожа Амюнсен също излезе на площадката. Краката не я държаха. Пантофите й се тътрузеха по пода. Тя посочи жената на стената с разтреперан показалец. Напомни на Трюлс за онези пенсионери, на които някога ринеше снега.

— Предупредих ви да не се приближавате — повиши глас той.

— Ама… — подхвана старицата.

— Влезте си обратно, госпожо! Местопрестъплението не бива да се замърсява преди идването на криминалистите. Ако имаме въпроси към вас, ще позвъним.

— Ама… тя не е мъртва.

Трюлс се обърна. На светлината от отворената съседска врата той видя как десният крак на окованата жена потрепва като от мускулен спазъм. И неволно го осени шантава мисъл. Че тя е заразена. Вампирясала. И сега се събужда, жадна за кръв.

Щангата се стовари със силен кънтеж върху стойката над тясната лежанка. Някои хора наричат това шум, а Мона До — омаен звън на камбани. Пък и не пречеше на никого. Тренираше съвсем сама във фитнес залата. Преди половин година „Гейн“ започна да работи денонощно — по подобие на спортните центровете в Ню Йорк и Лос Анжелис. След полунощ Мона не беше засичала други желаещи да тренират. Просто норвежците не работят толкова много и без проблем намират време за спорт през деня. Мона се явяваше изключение. Тя искаше да е изключение. Мутант. Защото както и в еволюционната теория, така и изобщо в живота именно изключенията тласкат света напред. Те са носители на усъвършенстващото начало.

Телефонът звънна. Мона се надигна от лежанката.

Търсеше я Нора. Мона си сложи слушалката от хендсфрито в ухото и натисна „приеми“.

— Тренираш, а, кучка такава? — простена приятелката й.

— Малко.

— Малко — друг път! От два часа си в залата, виждам.

Мона, Нора и още две техни приятелки от студентските години се бяха включили към програма, чрез която всяка можеше да следи местонахождението на другите. Бяха активирали услуга за доброволно проследяване на телефоните си. Така хем поддържаха социалните си контакти, хем си осигуряваха по-голяма лична безопасност. На Мона обаче започна да й писва. Не виждаше нищо лошо в един вид професионално сестринство, но вече някак не вървеше да се държат като тийнейджърки, които дори до тоалетната ходят заедно. Крайно време беше да осъзнаят, че вратите на професионалното израстване са отворени пред млади, кадърни жени и единствено липсата на кураж и силни амбиции ги спира да влязат; амбиции да внесат промяна, вместо да се задоволяват с признанието на околните колко са съвестни.

— Направо те ненавиждам, като си помисля колко калории си изгорила — призна Нора. — Докато аз кисна върху дебелия си задник и се теша с поредната пиня колада. Слушай сега…

Мона едва се стърпя да не извади слушалката от ухото си, когато шумното сръбване от сламка се вряза в тъпанчето й. Нора твърдеше, че ликьорът бил единственото ефикасно средство срещу ранна есенна депресия.

— Нещо спешно ли има, Нора? Заради теб прекъснах…

— Да, има. Служебни дела.

Нора и Мона бяха завършили Журналистическия факултет в един випуск. Допреди няколко години критериите за прием там бяха най-високите в страната. Изглежда, всеки втори отличник в Норвегия мечтаеше да води собствена коментаторска рубрика във вестник или да го дават по телевизията. Или поне Нора и Мона мечтаеха за журналистическото поприще. Нека други хора, не толкова работливи, се заемат с изследване на злокачествени болести и държавнически дела. Мона обаче забеляза, че в последно време напливът към журналистическия факултет намаля. Увеличиха се кандидатите за висши училища, които, подпомагани от държавни субсидии, предлагаха на норвежките младежи популярни специалности в областта на филмовото изкуство, музиката и красотата, без изобщо да се вълнуват от какви кадри се нуждае и изпитва недостиг обществото. Най-богатата страна на света щеше да си внесе нужната работна ръка от по-отрудени нации, а тукашните безработни и безгрижни синове и дъщери, дипломирани кинаджии и режисьори, щяха да си седят вкъщи със сламки и да цокат жадно от млечния шейк на държавната поилка, докато зяпат — ако не ги домързи — и критикуват чуждестранни филми. Критериите за прием във факултета падаха и защото момичетата и момчетата бяха открили света на блоговете: и без да залягат над учебниците по журналистика, можеха да си спечелят популярността, която дават телевизията и вестниците. Мона написа статия по темата. Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, отбеляза тя, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюки за знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град. Като пример за това явление Мона посочи вестника, към който работеше тя. Норвежкият ежедневник с най-висок тираж. Така и не поместиха статията й.