Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Защото не е успял. Ти не си се дала.

— Поне вече със сигурност знаем, че е той — заключи Катрине, докато препускаха по коридора към изхода.

— Мхм. Значи е изменил почерка си. И предпочитанията си.

— Какви чувства предизвиква това у теб?

— Кое? Че е той ли? — Хари сви рамене. — Никакви. Вилнее убиец, който трябва да бъде заловен. Нищо повече.

— Стига си лъгал, Хари. Поне с мен бъди откровен. Върнал си се заради него.

— Да, защото има опасност да отнеме още човешки животи. Важно е да го пипнем, но не съм го приел твърде присърце. Разбираш ли?

— Да.

— Хубаво.

— Думите му… че щял да се върне и да се ожени за нея, според теб…

— Питаш дали са метафорични? Да. Ще я навестява в кошмарите й.

— Значи той…

— … умишлено я е оставил жива.

— Ти я излъга.

— Да — Хари отвори вратата и се качиха в колата. Катрине отпред, Хари отзад.

— Към Управлението ли? — попита от шофьорското място Андерш Вюлер.

— Да — Катрине посегна към телефона си, който беше оставила да се зарежда в колата. — Съобщение от Бьорн. Кървавите отпечатъци по стълбите най-вероятно са от каубойски ботуши.

— Каубойски ботуши — повтори Хари от задната седалка.

— От онези с тясното токче и…

— Знам на кои ботуши викат каубойски, фигурираха и в свидетелските показания.

— Чии? — поинтересува се Катрине и прегледа есемесите, получени, докато се намираха в болницата.

— На бармана в „Джелъси“. Мехмет някой си.

— Паметта ти е непокътната, трябва да ти се признае. От телевизията ме канят да гостувам на „Неделен магазин“, за да говорим за Вампириста — Катрине започна да пише по клавиатурата.

— Какво ще им отговориш?

— Ще откажа, разбира се. Белман изрично изрази желание публичните изяви по случая да се сведат до минимум.

— Дори ако те спомогнат за по-бързото залавяне на убиеца?

— Какво имаш предвид? — обърна се назад Катрине. Той сви рамене.

— Първо, главният секретар на полицията ще има повод да се перчи в национален ефир, че сме разкрили случая за три дни. И второ, широката разгласа ще ни помогне да го заловим.

— Че ние разрешили ли сме случая? — Вюлер погледна Хари в огледалото за обратно виждане.

— Разкрихме го, но не сме го разрешили.

— Превод, моля — обърна се Вюлер към Катрине.

— Знаем кой е извършителят, но случаят ще се води приключен само след като дългата ръка на закона залови убиеца. А в дадения случай ръката на закона се оказа възкъсичка. Този тип е обявен за международно издирване от три години.

— Кой е той?

— Нямам сили дори да изрека името му — въздъхна тежко Катрине. — Ти го кажи, Хари.

Хари гледаше през прозореца. Катрине беше права, разбира се. Колкото и да отричаше, истината беше, че той се върна, ръководен единствено и само от егоистични подбуди. Не заради жертвите, не заради благоденствието на града, не и заради престижа на полицейската гилдия. Дори не заради личния си престиж. Причината беше една-едничка: онзи тип се беше измъкнал. Хари, естествено, се чувстваше виновен, задето не го е спрял по-рано, заради всички погубени от него животи, заради всеки ден, през който този човек се разхождаше на свобода. И въпреки това мисълта му беше обсебена не от гузна съвест, а от фикс идеята да го залови. Той, Хари, трябваше непременно да го пипне. Не знаеше защо. Наистина ли се нуждаеше от най-садистичния сериен убиец и изнасилван, за да намери посока и смисъл на живота си? Един дявол знаеше. Един дявол знаеше и дали този звяр не бе изпълзял от леговището си заради него, заради Хари Хуле. Бе изписал с кръв началната буква от името си на вратата на Ева Долмен и бе разголил татуирания на гърдите си демон пред Пенелопе Раш. Тя попита защо убиецът я е пощадил. И Хари я излъга. Беше я оставил жива с нарочната цел тя да разкаже какво е видяла. Да предаде на Хари онази покана, която той вече беше разчел в местопрестъпленията. Да излезе да си поиграят.

— И така… Коя версия предпочитате? Дългата или кратката?

— Валентин Йертсен — Хари Хуле посочи лицето, което светна от големия екран на мултимедията срещу разследващата група.

Катрине изучаваше с поглед кафявата коса, хлътналите очи. Навярно силно наведената му напред глава визуално ги правеше още по-вкопани. Тя се питаше как полицейският фотограф му е позволил да позира така. Озадачаваше я и самото изражение. Обикновено на снимките арестуваните изглеждат изплашени, объркани или примирени. От това лице обаче струеше злорадство. Сякаш Валентин Йертсен е знаел нещо, убягнало на полицията. До което впрочем тя вероятно още не се беше добрала.