Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Лекарят отвори вратата. Двамата с Хари останаха на прага, а Катрине се приближи до болничното легло, където дежуреше медицинска сестра.

— Много е впечатляващо, нали, Хари?

Хари се обърна към лекаря с вдигната вежда.

— Дано не възразяваш да се обръщам към теб на малко име. Все пак лекувам съпругата ти. Осло е малък град.

— Наистина ли? Знаех, че ще ходи на лекар, но не ми е споменавала за болница.

— Докато попълваше един от стандартните ни формуляри, я видях да вписва твоето име в графата „близък“. Запомнил съм името ти от вестниците.

— Имаш услужлива памет, доктор… — Хари се загледа в баджа на бялата престилка — доктор Джон Д. Стефенс. Защото отдавна нищо не е излизало за мен в пресата. Кое, казваш, е впечатляващо?

— Че човек е способен да нанесе такава рана със зъби. Според мнозина съвременният човек имал слаба захапка, но всъщност в сравнение с повечето бозайници ние, хората, хапем силно.

— Така ли?

— Според теб колко силно можем да хапем, Хари?

След няколко секунди на Хари му просветна, че лекарят действително очаква отговор.

— Седемдесет килограма на сантиметър, твърдят нашите криминалисти.

— Значи знаеш, че хапем силно.

— На мен числата не ми говорят нищо — сви рамене Хари. — И сто и петдесет килограма да бяха ми казали, щях да съм също толкова впечатлен. Като стана дума за числа, по какво съдиш, че Пенелопе Раш е изгубила точно литър и половина кръв? Нима пулсът и кръвното налягане са чак толкова точни показатели?

— Съдя предимно по снимките, които ми изпратиха от местопрестъплението. Купувам и продавам кръв, затова имам много точен окомер.

Хари понечи да помоли за разяснение, но в същия миг Катрине му махна да се приближи.

Хари влезе и застана до Катрине. Лицето на Пенелопе Раш беше бяло като калъфката на възглавницата, която образуваше рамка около него. Тя лежеше с отворени очи, но изглеждаше замаяна.

— Няма да те мъчим, Пенелопе — обеща Катрине. — От колегата, дошъл на местопрестъплението, разбрахме, че с извършителя сте се срещнали в града, той те е издебнал и нападнал по стълбището и те е ухапал с железни зъби. Какво друго се сещаш за него? Как се представи? Само като Видар ли? Да е споменавал къде живее, къде работи?

— Видар Хансен. Не съм го питала къде живее — промълви Пенелопе с глас, по-трошлив от порцелан. — Бил художник, но се прехранвал като охранител.

— Вярваш ли му?

— Не знам. Съвсем възможно е да е охранител или да работи нещо, което му осигурява достъп до ключове. Влизал е в апартамента ми.

— Как разбра?

С огромно усилие тя измъкна лявата си ръка изпод завивката и я вдигна.

— Годежният пръстен от бившия ми приятел. Този тип го е взел от скрина ми.

— Да не искаш да кажеш… — Катрине се взираше шокирана в матовото злато — … че той ти е надянал пръстена на стълбището?

Пенелопе кимна и стисна силно очи.

— И последното, което каза…

— Да?

— Не бил като другите мъже, щял да се върне и да се ожени за мен — от устните й се откъсна ридание.

Хари виждаше, че Катрине е разтърсена, но съумява да съхрани концентрацията си.

— Как изглежда той, Пенелопе?

Жената отвори уста и пак я затвори. Гледаше ги отчаяно.

— Не си спомням. Трябва да съм… забравила. Как… — тя прехапа долната си устна и в очите й отново избиха сълзи.

— Не се притеснявай — успокои я Катрине. — В твоето състояние това е нормално. Впоследствие ще възстановиш паметта си. Сещаш ли се с какво беше облечен?

— В костюм. И риза. Разкопча я. Отдолу имаше… — Пенелопе млъкна.

— Какво?

— Татуировка на гърдите.

— Какво беше изобразено на татуировката? — попита Катрине с видимо затаен дъх.

— Лице.

— На демон, който се опитва да се изтръгне от оковите си?

Жертвата кимна. По бузата й потече самотна сълза. Сякаш в тялото й нямаше достатъчно течност за повече, помисли си Хари.

— Той… държеше… — Пенелопе изхлипа — … непременно да ми покаже това лице.

Хари затвори очи.

— Време е пациентката да почива — обади се сестрата. Катрине кимна и докосна утешително млечнобялата

ръка на Пенелопе.

— Благодарим ти, даде ни много ценни сведения.

Хари и Катрине тъкмо излизаха, когато сестрата ги извика. Върнаха се до леглото.

— Спомних си още нещо — прошепна Пенелопе. — Имах чувството, че си е правил пластична операция. Питам се…

— Какво? Какво се питаш, Пенелопе? — Катрине се наведе към устните й, за да чуе немощния й глас:

— Защо не ме уби?

Катрине погледна умолително Хари. Той си пое дъх, кимна й и се надвеси над Пенелопе: