Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Прочели сте пиесата заедно? Не са ли сладки? — Ракел докосна гальовно ръката на Хари.

Олег забели очи с досада.

— За друго ми е думата сега. Според моето тълкувание по-дълбоката причина за убийствата е не ревността, а завистта и амбицията на един мъж с наранено честолюбие. На Яго. Отело е просто марионетка. Би било по-логично пиесата да се казва „Яго“, не „Отело“.

— Ти съгласна ли с Олег, Хелга? — попита Ракел. Миловидното, леко анемично, добре възпитано момиче спечели симпатиите й.

Пък и Хелга бързо успя да се отърси от смущението си.

— На мен оригиналното заглавие ми харесва. Може за трагичната развръзка изобщо да няма по-дълбока причина. Възможно е Отело да е прав, когато твърди, че виновно за всичко е пълнолунието; то подлудява хората.

— No reason. I just like doing things like that [6]— издекламира Хари c патос и автентично английско произношение.

— Впечатляващо, Хари — похвали го Ракел. — Цитираш Шекспир.

— Репликата е от филма „Воини“ на Уолтър Хил.

— Култова лента! — засмя се Олег. — Най-добрият гангстерски филм на всички времена.

Ракел и Хелга също прихнаха. Хари вдигна чашата си с вода и погледна Ракел през масата. Усмихна се. Весело настроение на семейната трапеза. И тя си помисли, ето, в този момент Хари присъства и духом. Ракел се помъчи да задържи погледа му, да задържи Хари при себе си. Ала неусетно, както цветът на морето от зелен прелива в син, погледът му пак се обърна навътре. Ракел знаеше, че още преди смехът да замлъкне, Хари вече ще се е отнесъл надалеч, ще е потънал в тъмнината, ще се е откъснал от околните.

С пистолет в ръка Трюлс крачеше нагоре по стълбите, приведен зад едрия униформен полицай с фенера в ръка.

Някакво отмерено пукане нарушаваше тишината. Сякаш накъде нагоре по етажите цъкаше часовник. Конусовидният лъч от фенера все едно избутваше тъмнината напред и я сгъстяваше, сбиваше я като снега, който едно време, като тийнейджъри, Трюлс и Микаел се хващаха да ринат в дворовете на разни пенсионери в Манглерю. После изтръгваха хищно стотачките от разтрепераните им старчески ръце с обещанието да отидат да ги развалят. Ако някой от тези бабички и дядовци още е жив, продължава да си чака рестото.

Под обувките им нещо изхрущя.

Трюлс дръпна полицая за якето. Той наведе фенера надолу. Проблеснаха парчета стъкло. Трюлс видя и неясни отпечатъци от ботуши върху кръв. Между петата и предната част на подметката имаше празно място. Твърде голямо стъпало за жена, прецени Трюлс. Следите водеха надолу. На партера обаче се губеха. Пукането се усили.

Трюлс даде знак на колегата си да продължи нагоре. Взираше се внимателно в стъпалата. Окървавените отпечатъци от подметки добиха по-ясни очертания. Трюлс погледна нагоре, спря и вдигна пистолета. Остави другия полицай да се изкачва. Трюлс беше видял нещо. То падаше през светлия лъч. Блещукаше в червено. През цялото това време бяха чували не часовник, а сочния, пльокащ звук от капеща кръв.

— Вдигни фенера — нареди Трюлс.

Полицаят се закова, обърна се и за миг се стъписа, защото очакваше колегата да го следва плътно, а изведнъж установи, че той е изостанал и гледа нагоре. Мъжът се подчини.

— Пресвета Дево! — прошепна той.

— Амин.

На стената пред тях висеше жена.

Карираната й пола беше запретната и отдолу се подаваха белите й бикини. От едното й бедро, на височината на главата на полицая, зееше голяма рана, от която бликаше тънка струя кръв. Вадичката се проточваше по прасеца й и се вливаше в обувката — явно препълнена, защото кръвта преливаше и се стичаше към върха на обувката, откъдето капеше в черна локва върху стълбищната площадка. Ръцете на мъртвата бяха вдигнати над обронената над гърдите глава, китките — оковани в чифт странни белезници, чиято верига беше надяната на металната стойка на етажната лампа. „Който е вдигнал тази жена, трябва да е бил много силен“ — съобрази Трюлс. Косата й покриваше лицето и шията и му пречеше да огледа за други рани, но съдейки по изтеклото количество кръв в локвата и оскъдното сълзене от раната на бедрото, жената беше източена кажи-речи до последна капка.

Трюлс огледа щателно жертвата. Постара се да запомни всяка дребна подробност. Жената приличаше на картина. Ето този израз щеше да използва при разговора с Мона До: „като картина на стената“.

Горе, на площадката, се открехна врата. Подаде се бледо лице.

— Отишъл ли си е?

— Така изглежда. Вие ли сте господин Амюнсен?

— Да.

Съседът отвори широко вратата и светлината от апартамента нахлу на площадката. Чу се паническо възклицание.