Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Малко ми прилоша — усмихна се бледо Смит. — Каква е тази миризма?

— На стар съединител, парно и адреналин — отвърна Бьорн.

— Сега слушайте внимателно — подкани ги Хари. — След две минути пристигаме. Да повторим: Смит, ти оставаш в колата. Аз и Вюлер влизаме през главния вход. Бьорн, ти завардваш задната врата. Нали разбра къде се намира?

— Да. Твоят човек още ли е на линия?

Хари кимна и долепи телефона до ухото си. Свърнаха пред стара тухлена постройка. Хари предварително беше разгледал чертежите на сградата. В някогашната фабрика сега се помещаваха печатница, офиси, звукозаписно студио и хамам, от който имаше само два изхода: главният вход и задната врата.

— Всички оръжия — заредени и готови за стрелба? — попита Хари и вдиша жадно, след като разкопча пристегналия го колан. — Трябва ни жив. Ако обаче няма друг начин… — Хари вдигна очи към прозорците от матирано стъкло от двете страни на входа, докато Бьорн нареждаше шепнешком:

— Вик „полиция!“, предупредителен изстрел, следващия — в негодника. Вик…

— Начало! — изкомандва Хари.

Слязоха от колата, прекосиха тротоара и се разделиха пред входа.

Хари и Вюлер изкачиха трите стъпала и влязоха през тежката врата. В коридора вътре миришеше на нишадърен спирт и печатарско мастило. На две от вратите лъщяха излъскани до блясък златни табелки. Върху тях, изписани с калиграфски шрифт, стояха имената на малки перспективни адвокатски кантори, които още не можеха да си позволят да наемат офиси в центъра. На третата врата се мъдреше скромна табелка с надпис „Кагалоглу хамам“. Ситните букви създаваха впечатлението, че банята не желае да привлича други посетители, освен постоянните си клиенти.

Хари отвори вратата и влезе.

Озова се в коридор с ронеща се от стените боя и най-обикновен плот, зад който широкоплещест мъж с тъмна набола брада и анцуг четеше списание. Хари имаше чувството, че е попаднал в боксов комплекс.

— От полицията сме — представи се Вюлер и тикна служебната си значка под носа на мъжа. — Стойте си кротко на мястото и не предупреждавайте никого. За две минути ще приключим.

Хари продължи напред по коридора и видя две врати. На едната пишеше „Съблекалня“, а на другата — „Хамам“. Хари влезе в банята. Чу как Вюлер незабавно го последва.

Наредени един зад друг се простираха три малки басейна и образуваха нещо като продълговат басейн. От дясната страна имаше ниши с лежанки за масаж. Отляво — две стъклени врати — навярно сауни, предположи Хари — и обикновена дървена врата, която, беше запомнил от плана на сградата, водеше в съблекалнята. В най-близкия до Хари басейн двама мъже вдигнаха глави и измериха с поглед новодошлите. Мехмет, седнал на табуретка до стената, се преструваше, че чете от телефона си. Скочи, втурна се към Хари и Вюлер и посочи замъглената стъклена врата с табелка „Харарет“.

— Сам ли е? — прошепна Хари, докато двамата с Вюлер вадеха пистолетите си „Глок 17“. От басейна отзад се чу паническо шляпане.

— Откакто ти звъннах, никой не е влизал или излизал оттам — отвърна Мехмет.

Хари отиде до вратата и се опита да надникне, но непроницаемата бяла пелена не му позволи.

Даде знак на Вюлер да го прикрива. Пое си дъх, но точно преди да влезе, се отказа. Съобрази, че шумът от обувките му ще изостри и бездруго повишената бдителност на Валентин. Та нали в харарета всички влизат боси. Със свободната си ръка Хари изхлузи обувките и чорапите си. Дръпна вратата и пристъпи вътре. Гъстата пара го обви като булчински воал. Ракел. Хари нямаше представа откъде се взе тази мисъл, но я отпъди решително. Зърна самотна фигура върху дървена пейка отпред, после затвори вратата и бялата мъгла отново го обгърна. Мъгла и тишина. Хари затаи дъх и се ослуша за дишането на другия. Дали бе успял да забележи, че влезлият е напълно облечен и държи пистолет? Дали се бе изплашил? Както Аурура се бе изплашила, съзирайки каубойските му ботуши през процепа на тоалетната кабинка?

Хари вдигна пистолета и тръгна към мястото, където бе видял фигурата. Постепенно контурите на седнал мъж се откроиха върху сивобелия фон. Хари обхвана плътно спусъка с показалец и натисна леко, докато усети съпротивление.

— Полиция — съобщи дрезгаво той. — Не мърдай или ще стрелям.

Връхлетя го нова мисъл. При други обстоятелства би казал „ще стреляме“. Заради чисто психологическия ефект от употребата на множественото число. Така внушаваш на арестанта, че нахълтва цяла ударна група, и увеличаваш шансовете онзи да се предаде веднага. Тогава защо сега употреби единствено число? И понеже явно в момента беше склонен към авторефлексия, се отприщиха още въпроси. Защо лично пое тази операция, вместо да я възложи на спецотряда „Делта“, който действаше в такива случаи? Защо всъщност постави Мехмет като съгледвач и не осведоми никого за предприетата мярка, преди Мехмет да му се обади?