Джеффри Дивер - Спящата кукла

— Има едно нещо… съпругът ми, близките му… приятелите ми. Още не знаят.

— Как обяснихте заминаването си?

— Че идвам за някаква конференция. А Линда и Ребека… предпочитам да не научават новото ми име и къде е семейството ми.

— Нямам възражения. Не съм им казвала нищо, което вече да не знаят. Така, готова ли сте?

Саманта се усмихна плахо:

— Не. Изобщо не съм готова. Но нека да тръгваме.

Когато пристигнаха в хотела, Катрин се обади на полицая отпред и той й каза, че около бунгалото не е имало нищо необичайно. Тя даде знак на Саманта. Жената се подвоуми, слезе, присви очи и се огледа. Логично бе да се тревожи при тези обстоятелства, но Данс усети и нещо друго в тази предпазливост.

Жената леко се усмихна:

— Мирише на море, чува се океанът… От делото не съм стъпвала на Полуострова. Съпругът ми все ме кара да дойдем за почивните дни. Измисляла съм какви ли не смешни оправдания. Че имам алергия, че ми става лошо в колата, че трябва да редактирам спешни ръкописи. — Усмивката й помръкна. Погледна бунгалото. — Хубаво е.

— Има само две стаи. Не ви очаквах.

— Ако има диван, ще спя там. Няма да преча на никого.

Непретенциозната Саманта, свитата Саманта.

Мишлето.

— Надявам се да е само за една вечер — каза Катрин Данс.

Приближи се до бунгалото и почука на вратата към миналото.

Тойотата миришеше на цигарен дим, което отвращаваше Даниел Пел.

Никога не беше пушил, макар че в затвора търгуваше с цигари като брокер на фондовата борса. Не позволяваше на младежите в Семейството да пушат — зависимостта от каквото и да било, разбира се, е слабост, която може да се използва, но той просто не понасяше миризмата. Напомняше му за детските години, как баща му седеше на голямото кресло, четеше Библията, водеше си записки за проповеди, които никой нямаше да слуша, и пушеше цигара след цигара. Майка му също седнала наблизо, но тя само пушеше и пиеше, не правеше нищо друго. А брат му… той не пушеше и нямаше друго занимание, освен да крещи на малкия Даниел да излезе от скривалището си — от скрина, от къщичката на дървото в двора, от клозета в мазето.

— Няма аз да върша цялата шибана работа!

Всъщност брат му не вършеше никаква работа, просто даваше на Даниел кофа, четка или парцал и отиваше да се мотае с приятелите си. Връщаше се от време на време и го налагаше, ако къщата не блестеше.

„Чистотата, сине, е на второ място след праведността. Това е истината. Измий сега пепелниците. Искам да светят.“

Затова сега с Джени караха на отворени прозорци и в колата проникваше миризма на бор и солена вода.

Джени постоянно търкаше носа си, сякаш се опитваше да го заглади, и мълчеше. Беше доволна, не мъркаше, но отново бе влязла в релси. Дистанцираността му снощи, след като бе отказала да му помогне за „убийството“ на Сюзан Пембъртън, оказваше желания ефект. Върнаха се в хотела и тя направи единственото, с което знаеше, че ще си върне любовта му — и издържа два мъчителни часа. Отначало той се сдържаше, преструваше се на сърдит и тя се стараеше все повече и повече. Болката дори започваше да й харесва. Това му напомни за един ден навремето, когато със Семейството се отбиха в кармелския манастир. Там узна, че някои монаси се самобичуват до кръв в името на Господ.

Спомни си обаче и как дебелият му баща го поглеждаше втренчено над Библията през облак дим от цигарите „Кемъл“. Опита се да пропъди спомена.

Снощи, след като правиха секс, той стана по-благосклонен към нея. Излезе за малко и се престори, че говори по телефона.

Само да я държи в напрежение.

Когато се върна, тя не го попита за обаждането. Пел продължи да прелиства документите от офиса на Сюзан Пембъртън и отново влезе в Интернет.

Тази сутрин й съобщи, че трябва да се срещне с някого. Само толкова. Остави я да се терзае — да помачка грозния си нос, десетина пъти да го нарече „миличък“. Накрая й каза:

— Искам да дойдеш с мен.

— Наистина ли?

Напомняше му на жадно куче, на което са дали вода.

— Да. Но не знам… може би ще е твърде трудно за теб.

— Не, искам да дойда. Моля те.

— Ще видим.

Тя отново го придърпа в леглото и пак подхванаха борбата за надмощие. Пел временно се остави в ръцете й.

Сега обаче, докато шофираше, нямаше никакъв интерес към тялото й. Отново той контролираше ситуацията.

— Трябва да разбереш за вчера, на плажа. Бях в странно настроение. Чувствам се така, когато има опасност да се лиша от нещо ценно за мен.

Това беше един вид извинение (кой би устоял на такова нещо?), но също и напомняне, че може пак да се случи.