Джеффри Дивер - Спящата кукла

Агентката имаше предвид не бягството на Пел, а последствията от това. Не познаваше директорката, но предполагаше, че за да управлява такъв строго охраняван затвор, има необходимите умения и работата е важна за нея. Жалко, че с кариерата й в системата на изправителните центрове, както и с тази на Томи Уотърс, беше свършено.

Тя се справи добре, малката му красавица.

Точно бе изпълнила указанията му. Взела чука от гаража на леля му в Бейкърсфийлд (как Катрин Данс се досети за това?). Направила портфейл с инициалите на Робърт Херън. После ги хвърлила в кладенеца в Салинас. Беше се справила с изработването на фитил за запалителната бомба (каза, че било лесно, като да изпълнява рецепта за торта). Бе оставила чантата с огнеупорния костюм и ножа. Бе скрила дрехите под бора.

Пел обаче не беше убеден, че е способна да гледа хората в очите и да ги лъже. Затова не я използва за шофьор при бягството си от съда. Дори се погрижи да се махне колкото се може по-далеч от мястото. Не искаше да я спрат на някоя блокада и да издаде всичко, като започне да заеква или се изчерви от чувство за вина.

Сега боса, докато шофираше (изглеждаше му малко извратено), щастливо усмихната, Джени Марстън не спираше да бърбори. Пел се беше опасявал, че няма да повярва на твърдението му, че е невинен за убийствата в съда, но през годините винаги се беше удивлявал как хората забравят здравата логика и чувството си за самосъхранение, как сляпо вярваха в онова, което си мислеха, че искат — тоест онова, което той искаше да направят.

Все пак това не означаваше, че Джени ще повярва във всичко, което й каже, и като имаше предвид плановете си за следващите няколко дни, трябваше да я наблюдава внимателно, да следи дали го подкрепя и в кой момент ще го изостави.

Караха из страничните улички, избягваха главните шосета, където можеше да има блокади.

— Радвам се, че си тук — плахо каза тя и неуверено постави ръка върху коляното му.

Той знаеше как се чувства: раздирана между копнежа да му даде цялата си любов и желанието да избяга. В крайна сметка щеше да излее чувствата си. Винаги имаше успех с такива жени. О, Даниел Пел добре познаваше всички Джени Марстън на този свят, жени, които копнеят да бъдат съблазнени от някое лошо момче. Беше ги опознал преди години, още като обикновен престъпник. Сваляш мацка в бар и изтърсваш, че си лежал в пандиза — повечето жени ще замигат на парцали, ще се оправдаят, че отиват до тоалетната, и ще изчезнат яко дим. Има обаче и такива, които се подмокрят, когато им разказваш шепнешком за престъпленията си, за преживяванията си зад решетките. Усмихват се по определен начин, примъкват се по-близо до теб и искат да узнаят повече за тъмната ти страна.

Включително за убийства — ако знаеш как да ги представиш.

Даниел Пел знаеше как да представя нещата.

Да, Джени беше типична любителка на лошите момчета. Човек не би се досетил, като я гледа — хилава сервитьорка с права руса коса и хубаво лице, загрозено от месестия нос; обличаше се като селска домакиня на кънтри концерт.

Няма да заподозреш, че ще тръгне да пише на излежаващите доживотни присъди в „Капитола“.

Скъпи Даниел Пел,

Не ме познавате, но гледах специално предаване за вас по телевизията и се съмнявам, че казаха цялата истина. Събрала съм и всички книги, които намерих за вас, прочела съм ги до една и мисля, че сте забележителен човек. Дори да сте извършили онова, в което ви обвиняват, сигурна съм, че сте били принуден от обстоятелствата. Видях го в очите ви. Гледали сте съм обектива, но имах чувството, че гледате мен. Моят живот много прилича на вашия, имам предвид детството ви (липсата на детство!), и знам какво сте преживели. Разбирам ви напълно. Ако искате, пишете ми.

Тя не беше единствената, разбира се. Даниел Пел получаваше много писма. Едни го хвалеха, че е убил един капиталист, други го обвиняваха, че е затрил цяло семейство, трети му даваха съвети, някои искаха съвет. Повечето му почитатели губеха хъс след няколко седмици, когато се осъзнаят. Джени обаче бе упорита, писмата й ставаха все по-пламенни.

Скъпи мой Даниел,

Днес карах през пустинята. В района на паломската обсерватория, където е оня голям телескоп. Небето беше безбрежно на смрачаване и звездите тъкмо започваха да се показват. Не можех да спра да мисля за теб. Как казваш, че никой не те разбира и всички те обвиняват за злодеяния, които не си извършил, колко ти е тежко. Те не ти влизат в положението, не проумяват истината. Аз не съм като тях. Прекалено си скромен, за да го кажеш, но те не виждат колко си съвършен.