Джеффри Дивер - Спящата кукла

Специалистите по разпити наричат пространството около един човек „проксемична зона“, която се колебае в границите от „интимна“ (от петнайсет до петдесет сантиметра) до „публична“ (три метра и повече). Когато провеждаше разпити, Данс предпочиташе да се настани в „личната“ проксемична зона, на около метър от събеседника си.

Уотърс се изненада от този неочакван ход, но нищо не каза. Тя — също.

— Добре, Тони, Искам само още веднъж да уточним някои неща.

— Да, разбира се.

Той преметна единия си крак върху другия — жест, който би трябвало да изглежда небрежен, но всъщност бе агресивна защита.

Данс се върна на темата, за която знаеше, че е източник на значителен стрес у Уотърс:

— Разкажете ми пак за компютрите в „Капитола“.

— Компютрите ли?

Отговарянето с контравъпрос е класически признак за лъжа — заподозреният се опитва да печели време, за да обмисли какво цели разпитващият и как да му отговори.

— Да, какви са?

— Ами, не разбирам много от компютри. — Уотърс затропа с крак. — „Дел“, струва ми се.

— Лаптопи или обикновени?

— Имаме и от двата вида. Главно десктопи. Е, не са, да кажем, стотици… — Усмихна се съзаклятнически. — Нали знаете, икономии, едно-друго…

Разказа за последното орязване на бюджета за Управлението на затворите, което заинтересува Данс само защото бе несполучлив опит да отвлече вниманието й.

Тя се върна на темата:

— Сега за достъпа до компютрите в „Капитола“. Искам пак да ми разкажете.

— Както казах, затворниците нямат право да ги използват.

На практика това твърдение беше вярно. Той обаче не каза, че не ги използват. Ако някой иска да скрие нещо, освен чисти лъжи често използва заобиколни отговори.

— Може ли някой от тях да получи достъп до компютър?

— Не точно.

Като „малко бременна“, „леко мъртъв“.

— Какво искате да кажете, Тони?

— Имах предвид: „Не, не може“.

— Споменахте обаче, че служителите от администрацията и надзирателите имат достъп.

— Да.

— Добре, защо затворниците не могат?

Първия път Уотърс бе казал, че компютрите са в „контролни зони“. Данс си спомни, че поведението му издаваше безпокойство и бе изрекъл израза с малко по-висок тон.

Той замълча за няколко секунди, за да си спомни, както тя предположи, какво е казал преди.

— Компютрите са в района с ограничен достъп. Само осъдените за леки престъпления могат да влизат. Някои от тях помагат в офисите — под наблюдение, разбира се. Вършат канцеларска дейност. Но не могат да ползват компютрите.

— И Пел не е можел да влиза там, така ли?

— Той е в категория едно А.

Уклончивият отговор не убягна на Данс. Също задържащия жест — Уотърс почеса клепача си, когато го казваше.

— Значи, не е бил допускан до никоя от тези… как ги нарекохте… зони?

— ОД-зони. Зони с ограничен достъп. — Най-после си спомни какво е казал преди. — Или още контролни зони.

— Контролни или контролирани?

Той замълча за момент.

— Контролни.

— Контролирани звучи по-логично, не мислите ли? Сигурен ли сте за названието?

Той се смути:

— Ами, не знам. Какво значение има? Използваме и двете думи.

— Използвате ли този термин и за други зони? Например за кабинета на началника, съблекалнята на надзирателите… и това ли са контролни зони.

— Ами, да… някои хора използват израза по-често. Чул съм го в друг затвор и оттам…

— Кой затвор?

Пауза.

— Ох, не помня. Вижте, май прозвуча като някакво официално название, ама ние просто така им казваме. Всички използват съкращения. Имам предвид навсякъде в затворите. Няма официални названия. Нещо като КБР, нали се сещате? Всички говорят така.

Това беше двойна игра. Лъжците често се опитват да установят приятелски отношения с разпитващите („и вие правите така“) или да обобщават („всеки“, „всяка“).

Данс попита тихо:

— С разрешение или без, в каквато и да било зона, случвало ли се е Даниел Пел да остане сам в помещение, където има компютър?

— Никога не съм го виждал да използва компютър, кълна се. Честна дума.

От стреса, който изпитват, когато лъжат, хората изпадат в едно от четири основни емоционални състояния: гняв, потиснатост, отричане или склонност да преговарят. Думите, които Уотърс току-що използва — „кълна се“ и „честна дума“ — и възбуденото държание много се отклоняваха от основното му поведение. От това Данс заключи, че е склонен да отрича. Просто не искаше да приеме истината за онова, което е направил в затвора, и се стремеше да избяга от отговорността.