Джеффри Дивер - Спящата кукла

Едрият мъжага с униформа на затворнически надзирател седеше от другата страна на бюрото й — груба канцеларска мебел, върху която бяха разпръснати химикалки, лампа, различни сувенири и снимки: на двете й деца, на Данс с красив прошарен мъж, на родителите й и две кучета, всяко от които в компанията на един от малчуганите. Върху евтиния ламинат бяха натрупани и десетина папки.

— Ужасно е — каза Тони Уотърс, главен надзирател в затвора „Капитола“. — Не мога да ви опиша.

Данс долови следи от югоизточен акцент в разтревожения му глас. Полуостров Монтерей привлича хора от целия свят.

Данс и Уотърс бяха сами. Майкъл О’Нийл проверяваше резултатите от лабораторните изследвания на уликите от местопрестъплението.

— Вие бяхте отговорник на крилото, когато Пел е дошъл в затвора, така ли? — попита тя.

— Точно така.

Пълен и с отпуснати рамене, Уотърс седеше приведен напред. Беше около петдесетте, прецени Данс.

— Пел споменавал ли е къде може да отиде?

— Не, госпожо. Мъча се да си спомня, откакто научих какво е станало. Това е първото, което ми хрумна, когато чух. Седнах и си припомних всичко, което е говорил през последната седмица и нещо. Но не, нищо. Първо, Даниел не говореше много. Поне не пред нас, надзирателите.

— Стоеше ли в библиотеката?

— Много. Постоянно четеше.

— Може ли да се разбере какво?

— Не се записва и затворниците не могат да изнасят книги.

— Посетители?

— Никой през последната година.

— Телефонни разговори? Води ли се отчет?

— Да, госпожо. Но не се записват. — Той се замисли. — Не му се обаждаха много. Главно репортери с молби за интервю. Той обаче на никого не звънеше. Може би на няколко пъти е говорил с леля си. Не си спомням други.

— Ползвал ли е компютър, електронна поща?

— На затворниците не се разрешава. Имаме за нас, разбира се. Намират се в специални помещения — контролни зони. Мерките са много строги. Знаете ли, помислих си за това и ако е имал връзка с някого отвън…

— Със сигурност е имал — изтъкна Данс.

— Да. Значи може би е станало чрез друг затворник, който е излязъл на свобода. Трябва да проверите тази следа.

— Дойде ми наум. Разговарях с директорката ви. Каза ми, че през последния месец са били пуснати само двама и надзорниците им са ги проверили тази сутрин. Може да са предали послание на всекиго. Сега проверяваме тази възможност.

Уотърс не беше донесъл нищо, затова Данс попита:

— Не получихте ли искането ни за всички вещи от килията му?

Надзирателят се умърлуши. Поклати глава и сведе очи.

— Получихме го, госпожо, но беше празна. Нямаше нищо. От няколко дни е празна. — Вдигна поглед, стисна устни, сякаш се двоумеше. Пак сведе очи и добави: — Не го усетих.

— Какво не сте усетили?

— Работил съм в „Сан Куентин“, „Соледад“ и „Ломпок“ и в още пет-шест затвора. Научаваме се да забелязваме разни неща. Вижте, ако се готви нещо сериозно, килията на затворника се променя. Изчезват разни неща. Понякога това е признак, че подготвят бягство или пък че са направили някоя беля, за която не искат да разберем. Защото знаят, че ще огледаме килията под микроскоп, ако трябва.

— При Пел обаче не ви е направило впечатление, когато всичко от килията е изчезнало.

— От „Капитола“ никога не е имало бягство. Няма как да стане. Пък и толкова внимателно ги наблюдаваме, че е почти невъзможно някой да убие съкилийник. — Надзирателят се изчерви. — Трябваше да се досетя. Ако беше в „Ломпок“, веднага щях да усетя, че се готви нещо. — Потърка очите си. — Голям гаф.

— Трудно е човек да се досети — успокои го Данс. — Да свържеш почистването на килията с опит за бягство.

Той сви рамене и погледна ноктите си. Не носеше пръстени, но тя забеляза следи от венчална халка. Хрумна й, че това не е признак за изневяра, а професионална необходимост. Когато постоянно си сред опасни затворници, по-добре да не носиш нищо, което могат да откраднат.

— Изглежда, че си разбирате от работата.

— Отдавна съм в тази професия. Започнах след казармата. Оттогава все с това се занимавам. — Надзирателят потърка късата си коса и се усмихна. — Понякога ми се струва, че от цяла вечност. А понякога сякаш е от вчера. Остават ми две години до пенсия. Странно, но ще ми липсва.

Сега щеше да се отпусне, след като се увери, че няма да го мъмрят, задето не е предвидил бягството.

Данс го заразпитва къде живее, за семейството му. Беше женен и вдигна лявата си ръка, като се засмя — предположението й за пръстена се оказа вярно. Имаше две деца, и двете готови за колеж, обяви гордо.