Джеффри Дивер - Спящата кукла

Даниел бе поискал ножа само за да сплаши надзирателите. Не искаше да нарани никого.

— Какво? — избухна той. Погледна я сурово със сините си очи.

„Не, не, какво правиш? — трескаво си помисли Джени. — Ти го ядоса! Защо му задаваш такива въпроси? Всичко прецака!“ Сърцето й се сви, идеше й да заплаче.

— Пак го направиха! Винаги става така! Когато тръгнах, никой не беше пострадал. Толкова внимавах! Избягах през аварийния изход, както бяхме планирали, и затворих вратата. — Той кимна. — Знам… да. В съседната килия имаше други затворници. Искаха да ги пусна, но не го направих. Сигурно са се разбунтували и надзирателите са се опитали да ги усмирят. Така са загинали двамата. Обзалагам се, че някой от онези е имал нож. Самоделен, някои си правят.

— В килията ли?

— Да. Така ще да е станало. А пък ако някой се е изгорил, сигурно не е внимавал. Добре огледах района. Когато се измъкнах, навън нямаше никого. Как ще убия трима души съвсем сам? Това е смехотворно. Полицията и журналистите обаче искат да ме натопят. Както става винаги. — Слабото му лице беше почервеняло. — Лесна мишена съм за тях.

— Както е станало с онова семейство преди осем години — тихо вметна тя с надеждата, че ще го успокои.

Даниел й беше разказал, че с негов приятел отишли у Кройтънови, за да обсъдят една своя идея с компютърния гений. Когато стигнали обаче, се оказало, че приятелят му бил намислил нещо съвсем друго — да ограби хората. Зашеметил Даниел и започнал да убива. Даниел дошъл на себе си и се опитал да го спре. Накрая се наложило да убие приятеля си при самозащита.

— Хвърлиха вината върху мен, защото, както се сещаш, много мразят, ако убиецът умре. Някой влиза в училище, застрелва цял куп ученици и после се самоубива. Полицията иска злосторникът да остане жив. Иска някой да бъде наказан. Такава е човешката природа.

Прав беше, замисли се Джени. Тя се поуспокои, но още се боеше, че го е ядосала.

— Извинявай, мили. Не трябваше да казвам нищо.

Очакваше да й каже да мълчи, дори да слезе от колата и да се махне, но за нейно удивление Даниел се усмихна и я погали по косата.

— Можеш да ме питаш за каквото поискаш.

Тя пак го прегърна. Почувства сълзи върху бузата си и ги избърса. Гримът й се размаза. Тя се отдръпна и се втренчи в пръстите си. О, не! Какво направи! Искаше да е красива за него.

Страхът се върна, по-силен.

„О, Джени, с такава коса ли ще ходиш? Сигурна ли си, че го искаш?… Не искаш ли бретон? Той ще закрие това високо чело.“

Ами ако не оправдае очакванията му?

Даниел Пел притисна лицето й между силните си длани.

— Мила, ти си най-красивата жена. Дори нямаш нужда от грим.

Сякаш четеше мислите й. Тя пак заплака.

— Страхувах се, че няма да ме харесаш.

— Не те харесвам, красавице, обичам те. Спомняш ли си имейлите ми?

Джени си спомняше всяка дума, написана от него. Вгледа се в очите му:

— Ох, ти си такъв прекрасен човек…

Притисна устни в неговите. Макар че във фантазиите си правеше секс с него поне по веднъж на ден, това бе първата им целувка. Почувства допира на зъбите му, езика му. Останаха вкопчени в тази страстна прегръдка сякаш цяла вечност, макар че може би не продължи повече от няколко секунди. Джени бе загубила представа за времето. Искаше да се слеят в едно, притисна се още по-силно до него.

Любовта завладява най-напред душите, но скоро и телата трябваше да се включат. Тя прокара ръка по голия му мускулест крак.

Даниел се засмя:

— Знаеш ли какво, красавице, може би не е зле първо да се махнеш оттук.

— Разбира се, както кажеш.

— У теб ли е телефонът, на който ти се обаждах?

Даниел я беше накарал да купи три телефона с предплатени карти, като плати в брой. Тя му даде онзи, на който й се беше обадил малко след бягството си. Той го разглоби, извади батерията и СИМ картата. Хвърли ги в близкото кошче и се върна при колата.

— Ами другите?

Тя ги извади. Даниел й даде единия, а другия прибра в джоба си.

— Трябва… — започна той, но съвсем наблизо запищя сирена.

Двамата застинаха.

„Ангелски песни“ — помисли си Джени. Повтори тази своя мантра за късмет още десетина пъти.

Сирената се отдалечи и заглъхна.

— Да тръгваме, красавице.

Тя кимна в посоката, накъдето се бяха отдалечили сирените:

— Могат да се върнат.

Даниел се усмихна:

— Това не ме притеснява. Искам по-скоро да останем сами.

Тръпки на очакване преминаха по гърба на Джени. Беше почти болезнено.

Регионалната централа на Калифорнийското бюро за разследване, където работеха десетина агенти, беше двуетажна съвременна сграда край шосе №68, която с нищо не се отличаваше от околните постройки: функционални квадратни конструкции от стъкло и камък, в които се помещаваха лекарски кабинети, адвокатски кантори, архитектурни ателиета, компютърни фирми и други подобни. Външното оформление беше грижливо изпипано и скучно, паркингите — почти празни. Наблизо се издигаха ниски хълмове, които сега бяха яркозелени благодарение на скорошния дъжд. По-често пейзажът бе кафяв като Колорадо през сухия сезон.