Джеффри Дивер - Спящата кукла

Гледайки навъсените домакини, които бутаха колички с покупки към минивановете си, Джени се почуди: „Обичат ли съпрузите си?“ Едва ли бяха хлътнали, колкото тя по гаджето си. Дожаля й за тях.

Допи кафето и се върна в магазина, заразглежда едрите ананаси, марулите със страна форма, безупречно подредените пържоли и котлети. Най-дълго се задържа пред щанда за хляб и закуски. Не беше гладна и не смяташе да купува нищо — беше твърде скъпо. Просто не можеше да седи на едно място.

„Така трябваше да те нарека: Джени Стой-мирна. За бога, момиче. Седни!“

Продукти, стройни редици пържоли…

Жени с досадни съпрузи…

Запита се дали любовта, която изпитваше към приятеля си, бе толкова силна, защото беше отскоро. Щеше ли да отслабне с времето? Имаше обаче един факт в тяхна полза — бяха вече големи. Това не беше глупава тийнейджърска авантюра. Те бяха зрели хора. Но най-важна бе духовната им връзка, каквато толкова рядко можеш да срещнеш. Всеки отлично знаеше как се чувства другият.

„Сигурно любимият ти цвят е зелен — бе писал в първото си писмо. — Обзалагам се, че спиш с юрган, зелен като тревата. Това те успокоява.“

Божичко, колко беше прав. Тя спеше с одеяло, не с юрган. Но наистина бе тревистозелено. Каква интуиция имаше този човек!

Изведнъж нещо я накара да спре. Заслуша се в някакъв разговор наблизо. Две отегчени от живота домакини бяха намерили с какво да разсеят скуката.

— Някой е загинал. В Салинас. Станало е съвсем наскоро.

Салинас ли?

— О, избягалият затворник, нали? Да, току-що чух по новините.

— Дейвид Пел, не… Даниел. Точно така.

— Абе, той не беше ли син на Чарлс Менсън или нещо такова?

— Не знам. Но чух, че няколко души били убити.

— Не, не е син на Менсън. Само се нарича така.

— Кой е Чарлс Менсън?

— Шегуваш ли се? Как не знаеш? Не помниш ли Шарън Тейт?

— Кой?

— Чакай, кога си родена?

Джени се приближи до жените:

— Извинете, за какво говорите? Избягал затворник ли?

— Да, от затвора в Салинас. Не чухте ли новините? — попита една от жените, като се втренчи в носа й.

На Джени не й дремеше.

— Казахте, че някой е загинал, така ли?

— Някой от надзирателите. После беглецът отвлякъл някого и също го убил, доколкото чух.

Не знаеха друго.

Със запотени длани, с разтуптяно сърце, Джени се обърна и се отдалечи. Провери телефона си. Приятелят й се беше обадил преди известно време, но оттогава — нищо. Нямаше съобщение. Тя се опита да му се обади. Не вдигаше.

Джени се върна при тюркоазния форд „Тъндърбърд“. Включи радиото на новинарската станция и завъртя огледалото към себе си. Извади гримовете от чантичката си.

Няколко души били убити…

„Не се безпокой“ — каза си. Започна внимателно да се гримира, както я учеше майка й. Това беше едно от хубавите неща, които жената бе направила за нея. „Сложи светло тук, тъмно тук — трябва да направим нещо с тоя нос. Заглади го, намажи го. Добре.“

При майка й обаче хубавото можеше да изчезне за миг.

Всичко изглеждаше добре, докато не сбъркаш.

„Абе, какво правиш? Повтори пак. Приличаш на курва!“

Даниел Пел излезе от малкия покрит паркинг зад една обществена сграда в Монтерей и спокойно закрачи по тротоара.

Наложи се да зареже хондата на Били по-рано от заплануваното. По новините чу, че полицията е намерила камиона от „Уърлдуайд Експрес“, което означаваше, че може би са се досетили за леката кола. Бе успял да се промъкне през блокадите точно навреме.

Какво мислиш за това, Катрин?

Вървеше с наведена глава. Не се страхуваше да върви открито сред хората, все още нямаше опасност. Никой не очакваше да го види тук. Освен това изглеждаше различно — с цивилни дрехи и обръснат. След като заряза колата на Били, мина през задния двор на един мотел и претърси кофите за боклук. Намери използвано ножче за бръснене и шишенце от безплатния лосион в стаите. Клекна зад контейнера и се обръсна.

Лекият ветрец галеше лицето му и той подуши нещо във въздуха: миризма на океан и водорасли. За пръв път от години. Обожаваше този аромат. В „Капитола“ до него достигаше само въздухът, който пускаха през климатичната или отоплителната инсталация, а той не мирише на нищо.

Наблизо мина патрулна кола.

Дръж се спокойно…

Пел вървеше с равномерни крачки, не се оглеждаше, не се отклоняваше от набелязания път. Промяната в поведението привлича внимание. Освен това само вреди — дава на хората информация за човека. Могат да се досетят какво означава промяната и да го използват срещу него.