Джеффри Дивер - Спящата кукла

Ти Джей си записа името.

О’Нийл вдигна телефона си и проведе кратък разговор. След като затвори, обясни:

— Това беше директорката на „Капитола“. Хрумна ми, че не е зле да поговорим с главния надзирател на крилото, където е лежал Пел. Ще донесе и вещите от килията му.

— Хубаво.

— Освен това един затворник твърди, че има информация за Пел. Ще го разпитат и пак ще ни се обадят.

Телефонът на Данс иззвъня. Сигналът бе като жабешко крякане.

О’Нийл вдигна вежди:

— Уес и Маги пак са се потрудили.

Това беше друга шега на децата й, като пъхането на животни в чантичката й. Те тайно променяха сигнала на телефона й (стига да не изключат звука, всякакви звуци бяха разрешени, освен мелодии от момчешки състави).

Тя се обади:

— Ало.

— Аз съм, агент Данс.

Имаше силен страничен шум и това „аз съм“ звучеше доста неопределено, но от обръщението тя се досети, че е Каранео.

— Какво има?

— Няма следи от друга бомба или от съучастника му. Охраната пита дали могат да пуснат служителите обратно в сградата. Пожарникарите разрешиха.

Данс и О’Нийл обсъдиха въпроса. Решиха да изчакат още малко.

— Ти Джей, излез и помогни при търсенето. Не искам съучастникът да се навърта наоколо.

Спомни си думите на баща си, след като за малко не беше загинал в морето на Северна Австралия: „Акулата, която не виждаш, е по-страшна от онази, която е пред очите ти.“

Пълният брадат пооплешивял мъж, минаващ петдесетте, стоеше пред сградата на съда и внимателно оглеждаше всички — полицаи, служители на охраната, цивилни.

— Ехо, полицай, как сте, имате ли една минутка? Искам да ви задам няколко въпроса… Ще кажете ли няколко думи пред касетофона?… О, да, разбирам. Ще ви потърся по-късно. Разбира се. Успех.

Мортън Негъл бе наблюдавал как хеликоптерът се спусна и бавно кацна, за да вземе пострадалия полицай.

Видя как служителите на реда провеждат търсенето, стратегията им, лицата им — по всичко личеше, че никога досега не са издирвали беглец.

Гледаше разтревожените цивилни, които първо си мислеха, че пожарът е случаен, после — че е дело на терористи, а когато разбираха истината, изглеждаха по-уплашени, отколкото ако експлозията бе дело на „Ал Кайда“.

И с пълно право, разсъждаваше Негъл.

— Извинете, можете ли да ми отделите една минутка?… О, добре. Няма проблем. Извинявайте, че ви обезпокоих, полицай.

Негъл се вреше в тълпата. Поглаждаше рядката си коса, подръпваше развлечените си тъмни панталони и през цялото време оглеждаше внимателно всички наоколо: пожарните и патрулните коли, мигащите сигнални светлини, около които в маранята се образуваше ярко сияние. Направи няколко снимки с цифровия си фотоапарат.

Жена на средна възраст огледа опърпаната му връхна дреха — рибарско яке с двайсетина джоба — и очукания му апарат. Сопна се:

— Вие, журналистите сте като лешояди? Защо не оставите полицията да си върши работата?

Той се изкиска:

— Не съм забелязал да й преча.

— Всички сте еднакви.

Жената гневно му обърна гръб и продължи да гледа опушената сграда.

Един полицай се приближи и го попита дали е видял нещо подозрително.

Негъл се замисли: „Странен въпрос. Звучи като от лош детективски филм.“

— Не — отвърна.

„Нищо, което да ме изненада — добави наум. — Но може би аз не съм най-подходящият, когото да питате.“

Усети ужасна миризма — на изгоряла плът и коса — и пак се изкиска.

Като се замисли (хрумна му покрай Даниел Пел), той си даде сметка, че се киска в такива моменти, когато на другите хора би им се сторило неуместно, дори безвкусно. В моменти като този — когато наоколо има разрушения и смърт. През живота си бе видял достатъчно насилие, сцени, които биха отвратили повечето хора.

Тези сцени обаче разсмиваха Мортън Негъл.

Вероятно беше някакъв защитен механизъм. Начин да попречиш на насилието (което бе ежедневие за него) да погълне душата ти — макар че понякога се чудеше дали кискането не беше признак, че това вече е станало.

Един полицай заговори високо пред тълпата. Обяви, че хората скоро ще могат да влязат в съда.

Негъл подръпна панталоните си, повдигна чантата на фотоапарата, закачена на рамото му, и отново огледа тълпата. Забеляза висок млад латиноамериканец с костюм — явно цивилен детектив. Говореше с възрастна жена, на чийто ревер бе закачен пропуск на съдебен заседател. Бяха встрани от повечето хора.

Добре.

Негъл прецени полицая. Точно какъвто му трябваше — млад и наивен. Бавно тръгна към него.