Джеффри Дивер - Спящата кукла

Негъл затвори вратата. Отпусна рамене.

— Съжалявам. — Гласът му потрепери. — Заплаши, че ако издам нещо по телефона, ще убие семейството ми. Много съжалявам.

Даниел Пел, застанал зад вратата, допря дулото на пистолета си в главата й.

— Ето я моята приятелка. Котката за моето мишле. Със странното име. Катрин Данс…

Негъл продължи:

— Когато се обади, номерът ти се изписа на дисплея. Той ме накара да му кажа кой се обажда. Трябваше да се държа, сякаш всичко е нормално. Не исках. Но децата…

— Няма нищо… — понечи да го успокои тя.

— Тихо, господин писателю, госпожо разпитваща. Шшшт.

В стаята отляво Данс видя близките на Негъл, легнали по очи на пода, с ръце на тила. Жена му Джоан и децата — тийнейджъра Ерик и малката закръглена Соня. Ребека седеше на леглото до тях и държеше нож. Погледна равнодушно Данс.

Полицайката осъзна, че единствената причина жената и децата да са още живи бе, че Пел контролираше Негъл чрез тях.

Зависимости…

— Ела тук, скъпа, помогни ми.

Ребека стана от леглото и се приближи.

— Вземи оръжията и телефоните им.

Пел притисна пистолета си до ухото на Данс, докато Ребека взе оръжието й. После й заповяда да си сложи собствените си белезници.

Тя се подчини.

— Не са достатъчно стегнати.

Той стисна белезниците и Данс присви очи от болка. Направиха същото с Ти Джей и ги блъснаха да седнат на дивана.

— Внимавай, бе — измърмори Ти Джей.

Пел се обърна към Катрин:

— Слушай ме добре. Слушаш ли?

— Да.

— Някой друг идва ли насам?

— Не съм се обаждала на никого.

— Въпросът ми не беше такъв. Като специалистка по разпити трябва да знаеш.

Гласът му звучеше абсолютно спокойно.

— Доколкото знам, никой не идва. Дойдохме, за да зададем няколко въпроса на Мортън.

Пел остави телефоните им на масичката.

— Ако някой ви се обади, ще му кажете, че всичко е наред. След около час ще се върнете в управлението. Ще кажете, че не можете да говорите в момента. Ясно ли е? Ако не изпълнявате, вземам едно от хлапетата и…

— Ясно.

— Така, сега ще мълчите. Ние…

— Това не е разумно — обади се Ти Джей.

„Не, не — помисли си Данс. — Изпълнявай заповедите му! Даниел Пел не търпи неподчинение.“

Убиецът се приближи до младежа и почти небрежно допря пистолета си до гърлото му.

— Какво казах преди малко?

Самоувереността на Ти Джей се изпари.

— Да мълчим.

— Да, но ти проговори? Защо? Това беше глупаво, много глупаво.

„Ще го убие — помисли си Данс. — О, не.“

— Пел, чуй ме…

— И ти говориш.

Той насочи пистолета към нея.

— Съжалявам — прошепна Ти Джей.

— Още приказваш. — Пел се обърна към Данс. — Имам няколко въпроса към теб и приятелчето ти. Но това след малко. Дотогава кротувайте и се наслаждавайте на тази сцена на семейна идилия. — Обърна се към Негъл: — Продължавай.

Писателят отново се зае с онова, което явно беше правил, преди полицаите да го прекъснат — а именно да гори всички бележки от журналистическото си проучване.

Пел се загледа в кладата и добави разсеяно:

— Ако пропуснеш нещо и разбера, ще отрежа пръстите на жена ти. После ще се заема с децата ти. И стига си ревал. Не ти отива. Овладей се малко.

Минаха десет мъчителни минути, докато Негъл събере всичките си бележки и ги хвърли в огъня.

Данс знаеше, че веднага щом изгори всичко и Пел чуе от нея и Ти Джей онова, от което се интересуваше, ще са мъртви.

Съпругата на Негъл заплака:

— Остави ни, моля те, моля те… ще направя всичко, което поискаш. Моля те…

Данс погледна в стаята, където жената лежеше до Соня и Ерик. Момиченцето плачеше жално.

— Тихо, госпожо писателке.

Данс погледна часовника си. Замисли се какво ли правят сега нейните деца. Мисълта бе твърде мъчителна и тя си наложи да се съсредоточи върху случващото се в стаята.

Какво можеше да направи?

Да се пазари? Но човек може да се пазари само ако има нещо, което другият иска.

Да се съпротивлява? Да, но за да се съпротивляваш, трябва да си въоръжен.

— Защо правиш това? — изстена Негъл, когато и последните листове от записките му пламнаха.

— Млък!

Пел се изправи и разрови огъня с ръжен. Изтръска ръцете си. Показа изцапаните си със сажди пръсти.

— Това ми вдъхва чувство на уют. Вземали са ми отпечатъци може би петдесетина пъти. Винаги познавам неопитните полицаи. Ръцете им треперят, когато притискат пръстите ти. И така… — Обърна се към Данс: — От обаждането ти до господин писателя разбирам, че си се досетила за Ребека. Точно за това искам да поговорим. Какво знаеш за нас? Кой друг го знае? Трябва да планирам действията си и това зависи от отговора ти. И искам едно да разбереш, агент Данс, ти не си единствената, която усеща лъжата. Аз също имам тази дарба. С теб много си приличаме.