Джеффри Дивер - Спящата кукла

— Искам син — заяви той властно като средновековен крал, желаещ наследници.

Месец по-късно Линда забременя.

На следващия месец пометна. Понеже нямаха осигуровки, трябваше да я закарат в мизерна болница в бедните предградия, посещавана често от сезонни работници и нелегални емигранти. Получи инфекция, която доведе до хистеректомия. Линда бе покрусена — винаги беше искала деца. Често казваше на Сам, че много иска да има деца, че знае колко зле са я отглеждали родителите й и как да избегне грешките им.

— Защо подхващаш темата сега?

Сам взе чашата си, пълна с изстинал чай.

— Защото не трябваше ти да забременееш. Той бе избрал мен.

— Теб ли?

Тя кимна:

— Първо поиска от мен.

— Сериозно?

Очите й се насълзиха.

— Не можех да го направя. Не можех да нося неговото дете. Ако го направех, щеше да има контрол над мен до края на живота ми. — Реши, че няма смисъл да крие повече. Погледна решително приятелката си и продължи: — Затова излъгах. Казах, че се колебаеш дали да останеш в Семейството. Че след идването на Ребека си започнала да мислиш да напуснеш.

— Какво си казала?

— Знам как се чувстваш. — Сам избърса сълзите си. — Съжалявам. Казах му, че ако носиш детето му, това ще те накара да останеш.

Линда примигна удивено. Огледа се, вдигна светата книга и разсеяно потърка корицата. Сам продължи:

— А сега не можеш да имаш деца. Аз ти отнех тази възможност. Трябваше да избирам между мен и теб и избрах себе си.

Линда се втренчи в една лоша картина със скъпа рамка.

— Защо ми го казваш сега?

— Може би защото се чувствам виновна. Или заради срама.

— Значи това признание е важно за теб, така ли?

— Не, важно е за нас. За всички ни…

— За нас ли?

— Добре, Ребека е кучка. — Думата прозвуча странно от устата на Саманта; не си спомняше да я е употребявала. — Не мисли, когато говори. Но тя беше права, Линда. Никоя от нас не води нормален живот… Ребека можеше да отвори галерия и да се омъжи за художник, да обикаля света. Вместо това залита по все по-възрастни мъже — вече знаем защо. Ти също трябва да водиш нормален живот, да се омъжиш, да осиновиш деца, много деца, и да ги глезиш като побъркана. Не да киснеш в благотворителните кухни и да се грижиш за деца, които виждаш два месеца и повече не се появяват. Може би дори трябва да се обадиш на родителите си… Не, Линда, ти не водиш богат живот. Ти си нещастна. Знаеш, че е така. Криеш се зад тази книга. — Кимна към Библията. — Ами аз? — Тя се изсмя. — Аз съм още по-уплашена от теб.

Саманта стана и седна до другарката си, която се отдръпна.

— Бягството, връщането на Даниел… това ни дава шанс да поправим нещата. Виж ни! Трите сме тук, отново заедно в една стая. Можем да си помогнем.

— Какво ще кажеш да го направим сега?

Сам попита:

— Сега ли?

— Имаш ли деца? Не си ни казала нищичко за тайнствения си живот.

Саманта кимна:

— Имам син.

— Как се казва?

— Линда…

— Как се казва?

Сам се подвоуми.

— Питър.

— Добро дете ли е?

— Линда…

— Попитах те, добре дете ли е?

— Линда, мислиш, че тогава не ни е било лошо, в Семейството. И си права. Но не благодарение на Даниел. А благодарение на нас. Ние попълвахме онези празнини в живота на другите, за които говореше Ребека. Помагахме си! После всичко се разпадна и се върнахме там, откъдето сме започнали. Сега пак можем да си помогнем! Като истински сестри. — Тя се наведе и хвана Библията. — Вярваш в това, нали? Мислиш, че всяко нещо е с цел. Добре, аз мисля, че е трябвало да се съберем. За да получим шанс да оправим живота си.

— Аз съм доволна от живота си — хладно заяви Линда и издърпа Библията от треперещите й пръсти. — Работи над своя, щом искаш.

Даниел Пел спря тойотата на пуст паркинг край шосе № 1 близо до брега, до знак, предупреждаващ, че къпането е опасно. Беше сам.

Подуши остатъчна миризма от парфюма на Джени.

Пъхна пистолета в джоба на шлифера си и слезе от колата.

Пак този парфюм.

Забеляза следи от кръвта й под ноктите си, изплю се върху тях и ги изтърка, но не можа да я премахне съвсем.

Огледа околните поляни, горите от кипариси, борове и дъбове, острите гранитни зъбери. В сивия океан плуваха и си играеха морски лъвове, тюлени и видри. Пет-шест пеликана прелетяха в безупречен строй над неспокойната повърхност, две чайки се биеха ожесточено за парче храна, изхвърлено на брега.

С наведена глава Пел тръгна на юг през гъстата гора. Наблизо имаше пътека, но той не посмя да мине по нея, въпреки че паркът изглеждаше пуст. Не можеше да рискува да го видят, докато отива към целта си — мотела „Пойнт Лобос“.