Джеффри Дивер - Спящата кукла

— Не си ли на това мнение, Катрин?

Катрин не успя да му отговори, защото в този момент от регистрацията на управлението се обадиха, че Тириса Кройтън е пристигнала.

Спящата кукла не изглеждаше, както си я беше представяла Катрин Данс.

Тириса Кройтън Болинг бе висока, стройна и с дълга светлокестенява коса, достигаща почти до кръста й. Виждаха се и червеникави кичури. На лявото й ухо имаше четири обици като точки, на дясното — пет, на повечето й пръсти имаше сребърни пръстени. Лицето й, лишено от грим, бе слабо, хубаво и бледо.

Мортън Негъл въведе момичето и лелята — набита жена с къса прошарена коса — в кабинета на полицайката. Мери Болинг бе навъсена и неспокойна, очевидно това беше последното място на света, на което искаше да бъде. Жените се ръкуваха и се запознаха. Момичето се държеше непринудено и добронамерено, но малко нервно. Лелята беше сдържана.

Негъл, разбира се, искаше да остане — та нали разговорът със Спящата кукла бе негова заветна цел още преди бягството на Пел — но явно се бяха споразумели засега да стои настрана. Каза, че ако нямат нужда от него, ще се прибере вкъщи.

— Благодаря — искрено изрече Данс.

— Довиждане, господин Негъл — каза Тириса.

Той кимна и на двете — на момичето и на жената, която се беше опитала да го застреля (изглеждаше, че не би се отказала от втора възможност). Негъл се изкиска по характерния си начин, подръпна развлечените си панталони и излезе.

— Благодаря, че дойде. Тириса ли те наричат?

— По-често „Тери“.

Данс се обърна към лелята:

— Имате ли нещо против да разговарям с племенничката ви насаме.

— Разбира се, няма проблем — намеси се момичето.

Лелята се двоумеше.

— Няма проблем — настоя Тириса нетърпеливо.

Както добрият музикант умее да изтръгне цяла гама от тонове от инструмента си, така децата владеят разнообразни нюанси на гласа си.

Данс бе наела стая в един близък мотел. Резервацията беше на фалшиви имена, които понякога използваше, когато настаняваше свидетели.

Ти Джей заведе лелята при Албърт Стемпъл, който щеше да я придружи до мотела и да чака там.

След като останаха сами, Данс стана и затвори вратата. Не знаеше дали момичето пази спомени, които могат да излязат наяве, факти, които да им помогнат да открият Пел, но щеше да се опита да ги открие. Нямаше да е лесно. Въпреки силния характер на Тириса и дръзкото й държане тя правеше онова, което всяко седемнайсетгодишно дете би направило — издигаше бариери, които да я предпазят от болката на спомена.

Данс нямаше да узнае нищо, докато не преодолее тези препятствия. В своите методи на разпит тя не използваше класическа хипноза, но знаеше, че когато се отпусне и не се разсейва с външни дразнители, човек може да си спомни събития, за които при други обстоятелства няма да се сети. Покани Тириса да седне на удобния диван и изключи ярката лампа, оставяйки да свети само тази на бюрото.

— Удобно ли ти е?

— Да, предполагам.

Момичето все още стискаше ръцете си в скута, седеше с присвити рамене и усмивката му бе напрегната. Признаци на стрес.

— Онзи човек, господин Негъл, каза, че искате да ме попитате какво е станало в нощта, когато убиха родителите ми, брат ми и сестра ми.

— Така е. Знам, че си спяла през цялото време, но…

— Какво?

— Знам, че си спяла, когато е станало убийството.

— Кой ви каза?

— Ами, във вестниците… полицията…

— Не, не. Бях будна.

Данс примигна удивено:

— Наистина ли?

Момичето изглеждаше още по-изненадано:

— Ами, да. Мислех, че затова искате да ме видите.

— Разкажи ми, Тери.

Сърцето на Данс биеше силно. Това ли беше липсващата улика, която щеше да й подскаже целта на Даниел Пел?

Момичето подръпна ухото си — онова с петте обици — и едната й обувка се повдигна леко в предната част, което показваше, че свива пръстите си.

Стрес…

— Преди това бях заспала, за известно време. Така е. Не ми беше добре. После обаче се събудих. Сънувах нещо. Не си спомням какво, но беше кошмар. Събудих се от собствения си глас, някакво стенание. Знаете как става, нали?

— Да.

— Или писък. Само че…

Гласът й заглъхна и тя пак задърпа ухото си.

— Не си била сигурна, че звукът е дошъл от теб, така ли? Може да е бил друг?

Тириса преглътна тежко. Явно си мислеше, че е чула предсмъртния стон на някого от близките си.

— Да, така е.

— Спомняш ли си в колко часа стана?

Времето на смъртта бе между 18.30 и 20.00.