Джеффри Дивер - Спящата кукла

Ръката го болеше от раната, която беше получил, когато прескочи оградата на Болингови. Мортън Негъл погледна надзирателя пред килията.

Едрият латиноамериканец го изгледа хладно.

Очевидно Негъл бе извършил най-тежкото престъпление във Вайехо Спрингс: не проникване в чужда собственост и нападение (откъде пък го измислиха това), за което го обвиняваха, а много по-непростимото — да смути спокойствието на тяхното момиче.

— Имам право на телефонно обаждане.

Никакъв отговор.

Искаше да каже на жена си, че е добре. Най-много обаче искаше да съобщи на Катрин Данс къде е Тириса. Беше променил решението си и се бе отказал от книгата, а също от журналистическата си етика. Мамка му, бе готов на всичко, за да помогне за залавянето на Даниел Пел и връщането му зад решетките.

Не да разкрива злото, а да го атакува. Като акула.

Явно бяха решили да го държат изолиран, колкото можеха.

— Искам да се обадя.

Полицаят го погледна, сякаш са го хванали да продава наркотици на децата пред неделното училище, и не каза нищо.

Негъл стана и закрачи из килията. Неизказаното нареждане, което прочете в погледа на надзирателя, гласеше: „Сядай!“ Седна.

След десет дълги, дълги минути чу отваряне на врата и приближаващи стъпки.

— Негъл.

Той вдигна поглед. Беше друг полицай, по-едър от този пред вратата.

— Стани. — Надзирателят натисна едно копче и вратата се отвори. — Дай си ръцете.

Прозвуча смешно, сякаш го канеше да напълни шепите му с бонбони. Той вдигна ръцете си и белезниците изщракаха на китките му.

— Насам.

Полицаят го хвана за ръката, силно стисна бицепса му. Негъл подуши миризма на чесън и цигари. Идеше му да се отдръпне, но идеята не изглеждаше добра. С дрънчене на вериги изминаха петнайсетина метра по мрачния коридор до „Стая за разпити А“.

Полицаят отвори вратата и му даде знак да влезе.

Той спря изненадано.

Тириса Кройтън, Спящата кукла, седеше на масата в помещението и го гледаше с тъмни очи. Надзирателят го блъсна и той седна пред нея.

— Здравей — поздрави Негъл.

Момичето огледа ръцете и лицето му, сякаш търсеше следи от полицейски произвол. А може би се надяваше да види такива.

Негъл знаеше, че е само седемнайсетгодишна, но в нея нямаше нищо детинско, може би само нежната кожа. Даниел Пел не я беше убил, но бе отнел детството й.

Надзирателят се отдръпна, но остана наблизо. Негъл чуваше тежкото му дишане.

— Можете да ни оставите сами — каза Тириса.

— Трябва да остана, госпожице. Такива са правилата.

Я, надзирателят можел и да се усмихва. Държеше се любезно към нея, но враждебно към Негъл.

Момичето се подвоуми, после се обърна към писателя:

— Какво искахте да ми кажете в двора ни. За Даниел Пел.

— По някаква причина още е в Монтерей. Полицията не може да си обясни защо.

— Опитал се е да убие прокурора, който го изпрати в затвора, нали?

— Да. Джеймс Рейнолдс.

— Той добре ли е?

— Да. Полицайката, за която ти казах, го спаси.

— Кой сте вие всъщност?

Въпросите й бяха директни, лишени от емоция.

— Леля ти не ти ли е казала нищо?

— Не.

— Преди около месец говорих с нея за една книга, която искам да напиша. За теб.

— За мен ли? Защо искате да пишете за мен? Няма нищо особено.

— О, напротив. Искам да разкажа за живота на някого, който е пострадал от нещо много жестоко. Как е станало. Как е живял преди и как живее сега. Как се е променил животът му и какво е можело да бъде, ако нямаше престъпление.

— Не, леля не ми е казала такова нещо.

— Знае ли, че си тук?

— Да, казах й. Тя ме докара. Не ми позволява да си извадя шофьорска книжка.

Тириса погледна надзирателя, после — пак Негъл.

— Полицията също не искаше да говоря с вас. Но не можеха да ме спрат.

— Защо си дошла, Тириса?

— За полицайката, която споменахте…

Негъл се удиви:

— Нима си съгласна да дойде да поговорите?

— Не — решително отговори момичето, като поклати глава.

Негъл не я обвиняваше.

— Разбирам, но…

— Искам аз да отида при нея.

Писателят си помисли, че не е чул добре.

— Какво искаш?

— Искам да отида в Монтерей. Да се срещна с нея.

— О, не е необходимо да го правиш.

Тя кимна уверено:

— Наистина искам.

— Защо?

— Ей-така.

Отговорът беше повече от изчерпателен.

— Ще накарам леля да ме закара.

— Ще се съгласи ли?

— Ако не, ще отида с автобус. Или на автостоп. И вие можете да дойдете.

— Ами, има един проблем…

Момичето се намръщи.