Джеффри Дивер - Спящата кукла

Тириса примигна изненадано.

— Полицайката ли?

— Моля те, обади й се. В Монтерей е. Можеш… О, Боже!

Зад Тириса се проехтя изстрел. Беше удивително силен, по-силен, отколкото по филмите. Стъклата на прозорците потрепериха, от близките дървета излетяха подплашени птици.

Тириса потрепери и приклекна. Мортън Негъл падна назад в мократа трева, размахвайки ръце.

С разширени от ужас очи момичето погледна към терасата зад къщата.

Странна работа. Дори не беше подозирала, че леля й има пистолет. Още по-малко, че може да го използва.

Въпреки щателното претърсване на квартала на Джеймс Рейнолдс Ти Джей Сканлън не беше намерил нито един надежден свидетел или улика.

— Никакви коли. Нищо.

Обаждаше се от улицата пред дома на прокурора.

В кабинета си Данс протегна босите си крака и подритна една от трите чифта обувки под бюрото. Ако не номера, искаше да знае поне марката на новата кола на Пел. Рейнолдс беше видял само, че е тъмен седан. Полицаят, когото бяха зашеметили с лопатата, не беше забелязал нищо. Криминалистите от шерифството не бяха открили нищо, което да им подскаже накъде е тръгнал Пел.

Тя благодари на Ти Джей и затвори, после отиде при О’Нийл и Келъг в заседателната зала. Скоро щеше да се появи и Чарлс Овърби, за да събере информация за следващата пресконференция — и за дневния отчет пред Ейми Грейб във ФБР и началника на КБР в Сакраменто, които бяха изключително недоволни, че беглецът е още на свобода. За съжаление основната тема на брифинга тази сутрин щеше да е организацията за погребението на Хуан Милар.

Тя погледна Келъг и двамата сведоха очи. Още не бяха говорили за случилото се снощи в колата.

„За какво пък да приказваме?“ — помисли си тя.

„После. Как ти звучи?…“

Младият Рей Каранео показа главата си през вратата. В очите му личеше тревога, беше задъхан.

— Агент Данс, извинявайте за безпокойството…

— Какво има, Рей?

— Ами…

Той замълча. Беше тичал. Смуглото му лице бе осеяно с капки пот.

— Какво? Какво е станало?

— Ами… агент Данс, мисля, че го намерих…

— Кого?

— Пел.

Младият агент обясни, че се е обадил в луксозния мотел „Сий Вю“ в Пасифик Гроув — само на няколко километра от дома на Данс — и оттам му казали, че в събота при тях се настанила млада жена. Била около двайсет и пет годишна, привлекателна и руса, стройна. Във вторник вечерта служителят на рецепцията я видял да влиза в стаята си с някакъв латиноамериканец.

— Основното обаче е колата — добави Каранео. — Във формуляра за регистрация е вписала мазда. С фалшив номер, току-що проверих. Управителят обаче е сигурен, че преди един-два дни е видял тюркоазнозелен форд „Тъндърбърд“. Вече го няма.

— В мотела си са сега?

— Така смята. Завесите са дръпнати, но видял движение и светлина вътре.

— Как се казва жената?

— Кери Мадисън, но няма информация за кредитната й карта. Платила в брой и показала лична карта, но била в найлоново калъфче и много издраскана. Може да е фалшива.

Данс се облегна на ръба на масата и погледна картата.

— Има ли други гости в мотела?

— Всичко е заето.

Тя се намръщи. Прекалено много цивилни.

— Да направим план за задържане — предложи Келъг. Обърна се към Майкъл: — Имате ли дежурен спецотряд?

О’Нийл гледаше загриженото лице на Данс и агентът от ФБР се принуди да повтори въпроса.

— Можем да изпратим отряд след двайсет минути — неуверено отговори детективът.

Катрин също се двоумеше:

— Не знам.

— Какъв е проблемът? — попита Келъг.

— Той е въоръжен и няма да се поколебае да нападне цивилни. Познавам мотела. Стаите гледат към паркинга и вътрешния двор. Няма възможност за прикритие. Ще ни види, когато се приближаваме. Ако се опитаме да изведем хората от съседните стаи, ще ни забележи. Ако не го направим, ще пострадат невинни. Онези стени няма да спрат двайсет и втори калибър.

— Какво друго предлагаш? — попита Келъг.

— Да ги следим. Да изпратим отряд при сградата, който да наблюдава през цялото време. Когато излезе, ще го хванем на улицата.

О’Нийл кимна:

— Аз съм за.

— За какво — попита Чарлс Овърби, който тъкмо влизаше.

Данс му обясни положението.

— Намерихме ли го? Чудесно! — Обърна се към Келъг: — Имате ли тактически отряд?

— Няма как да дойдат навреме. Ще трябва да използваме местния екип за бързо реагиране.

— Майкъл, обади ли им се вече?

— Още не. С Катрин мислим, че трябва да изчакаме.