Джеффри Дивер - Спящата кукла

Само мисълта за планината го поддържаше в затвора. Постоянно си мечтаеше за нея. Тя бе стимулът да изучи апелативното право и да подготви солидно обжалване за убийствата на Кройтънови. Беше убеден, че ще спечели делото, че ще го оправдаят.

Последното му искане за обжалване обаче бе отхвърлено.

Тогава се замисли за бягство.

Сега беше свободен и веднага щом като свърши работата си в Монтерей, щеше да отиде в планината. Когато онзи идиот надзирателят го пусна в офисите на затвора, той успя да види мястото на сателитните снимки. Не знаеше точно координатите, но поне намери района. С радост установи, че наоколо е същата пустош, каквато е била преди, на километри във всички посоки нямаше никаква сграда, пещерите бяха невидими за зорките очи на сателитите.

Легнал до Джени в мотел „Сий Вю“, той й разказа за мястото — най-общо, разбира се. Не беше в негов стил да дава много подробности. Не й каза например, че тя няма да е единствената, която ще живее там. И, разбира се, не й описа онова, което бе намислил за всички, които го последват в планината. Беше осъзнал грешката си преди десет години в Сийсайд. Тогава бе твърде милостив, твърде много се въздържаше от насилие.

Този път щеше да пресича навреме всяка заплаха за властта си.

Тя остана доволна от малкото факти, които чу, дори се зарадва.

— Наистина. Ще те последвам навсякъде, мили… — Взе чашата с кафе от ръцете му и я остави встрани. Изтегна се по гръб. — Искам да ме любиш, Даниел. Моля те.

„Да ме любиш — забеляза той. — Не да ме чукаш .“

Ето ти знак, че ученичката е усвоила още един урок. Това бе по-възбуждащо от тялото й.

Пел приглади един косъм от боядисаната й коса и я целуна. Ръцете му започнаха онова познато, но всеки път ново изследване.

Прекъсна ги пронизителен звън. Той се намръщи и вдигна телефона, изслуша какво му казват от другата страна, после закри слушалката с ръка.

— От управата на мотела са. Видели са табелата „Не ни безпокойте“ и питат кога ще могат да оправят стаята.

Джени се усмихна игриво:

— Кажи им, че ще се забавим поне час.

— Ще кажа два часа. За всеки случай.

Командният пункт на акцията бе на кръстовището пред мотел „Сий Вю“.

Данс още не беше убедена, че постъпват правилно, но след като вземеш решение, започват да действат определени правила. И едно от тях изискваше да остави командването на друг. Нямаше опит в това и единственото, което можеше да направи, бе да гледа.

Албърт Стемпъл и Ти Джей бяха представителите на КБР в ударния отряд, съставен главно от служители на монтерейското шерифство и неколцина пътни полицаи. Осемте мъже и двете жени се бяха събрали зад цивилния камион, в който имаше достатъчно оръжие и боеприпаси за потушаване на малък бунт.

Пел още беше в стаята, наета от жената. Лампите бяха загасени, но един служител от отряда за разузнаване, който бе монтирал микрофон на стената отзад, докладва, че се чували звуци. Не беше сигурен, но звучало, сякаш правят секс.

Това беше добра новина. Когато е гол, човек е уязвим.

Тя се обади на управителя и попита за стаите до тази на Пел. Онази отляво беше празна; гостите току-що били тръгнали за риба, което означаваше, че ще се върнат късно. За съжаление в стаята отдясно още имаше хора.

Помисли си да им се обади и да ги накара да слязат на долния етаж, но това нямаше да стане, разбира се. Щяха да избягат панически с блъскане на врати, родителите да крещят на децата да тичат по-бързо. И Пел щеше да усети какво става. Той имаше животински инстинкти.

Като си мислеше за това семейство, за персонала и гостите в съседните стаи, тя изведнъж си каза: „Прекрати акцията. Направи, каквото те съветва интуицията. Ти командваш.“ На Овърби нямаше да му хареса — нямаше да се даде без бой — но тя щеше да се справи. О’Нийл и хората му щяха да я подкрепят.

При все това сега не можеше да се осланя на интуицията си. Не познаваше хора като Пел, а Уинстън Келъг имаше опит с тях.

Той се появи, отиде при полицаите от специалния отряд, ръкува се с тях и се представи. Отново бе сменил облеклото си. Новият му външен вид обаче нямаше нищо общо с небрежното му облекло. Носеше черни дънки, черна фланелка и дебела бронирана жилетка, под която не се виждаше превръзката на гърдите му.

Данс си спомни думите на Ти Джей отпреди няколко дни.

„Доста е праволинеен, но не се страхува да се нацапа…“

С тези дрехи и този напрегнат поглед още повече й напомняше на покойния й съпруг. През повечето време Бил водеше рутинни разследвания, но от време на време се обличаше за ударни акции. Един-два пъти го беше виждала така, уверено стиснал голям автомат.