Джеффри Дивер - Спящата кукла

Той стана, направи кафе и се върна при леглото с две чаши. Джени го гледаше. Изражението й беше променено. Изглеждаше по-зряла, отколкото при първата им среща.

— Какво има, красавице?

— Може ли да те попитам нещо.

— Разбира се.

— Няма да дойдеш с мен в Анахайм, нали?

Думите й го поразиха. Той се подвоуми, не знаеше какво да отговори.

— Откъде ти хрумна?

— Просто имам предчувствие.

Пел остави кафетата на масата. Понечи да излъже — това лесно му се удаваше. И щеше да мине. Но вместо това каза:

— Имам други планове за нас, красавице. Още не съм ти казал.

— Знам.

— Така ли? — изненада се той.

— Знаех го през цялото време. Не точно да го знам. По-скоро предчувствах.

— След като се погрижим за някои неща тук, ще отидем другаде.

— Къде?

— На едно тайно място. Наблизо няма нищо. Никакви хора. Прекрасно е. Там никой няма да ни досажда. В планината е. Обичаш ли планините?

— Да, предполагам.

Това беше добре. Защото Даниел Пел притежаваше една планина.

Леля му Барбара бе единственият свестен човек в семейството, поне според него. Тя смяташе брат си, бащата на Пел, за луд — неуспелия свещеник, пристрастен към цигарите, вманиачен да спазва точно написаното в Библията, който се страхуваше от Бог и не смееше да взема сам решения, сякаш с това щеше да Го обиди. Затова жената се опитваше да отдели момчетата от него, доколкото можеше. Ричард не искаше да се занимава с нея. С Даниел обаче прекарваха много време заедно. Тя не го командваше, не му казваше какво да прави. Позволяваше му да идва и да си отива, когато поиска, купуваше му разни неща, интересуваше се как е минал денят му. Водеше го на различни места. Той си спомняше как излизаха сред природата на пикник, ходеха в зоологическата градина или на кино — където, замаян от миризмата на пуканки и силния й парфюм, гледаше в захлас холивудските герои и злодеи на екрана.

Именно времето, прекарано с леля Барбара, го вдъхнови да създаде Семейството.

Тя споделяше с него и възгледите си. Смяташе, че по някое време в страната ще избухне расова война (очакваше да е през новото хилядолетие), затова бе купила осемстотин декара гора в Северна Калифорния, един планински връх край Шаста. Даниел Пел не беше расист, но не беше и глупак и когато лелята говореше за неизбежната война между белите и черните, той се съгласяваше с всичко.

Тя приписа земята на племенника си, за да могат той и други „почтени, добри и здравомислещи люде“ (така наречената „кавказка раса“) да избягат, когато започнат кръвопролитията.

Като дете Пел не беше мислил много за имота. Един ден обаче отиде на автостоп и веднага разбра, че това е неговото място. Гледката и въздухът бяха прекрасни, а най-много му хареса това, че беше пусто, скрито от властите и нахални съседи. (Дори имаше няколко големи пещери — той често се възбуждаше, като си представяше какво ще прави там.) Беше се потрудил да построи колиба.

Знаеше, че един ден това ще е неговото царство, крайната цел, където Вълшебният свирач ще заведе децата и ще основе ново Семейство.

Трябваше обаче да се постарае имотът да остане невидим — не от крадливите чернилки, а от силите на реда, имайки предвид миналото си и склонността си да извършва престъпления. Купи си книги на десни екстремисти със съвети как да скриеш имота си от властите. Оказа се удивително лесно, стига редовно да плащаш данъците (един тръстов фонд и спестовен влог бяха напълно достатъчни). Самоиздържане беше терминът, който Даниел Пел харесваше най-много — никаква зависимост.

Планината на Пел.

Появи се само едно малко неудобство. След като с Алисън — момичето, с което се запозна в Сан Франциско — отидоха в планината, той случайно се срещна с човек, който работеше в местната имотна служба, при оценителя Чарлс Пикъринг. Чул бе, че в района ще се строи. Значи подобрения. А оттам — автоматично покачване на данъчната оценка. Това само по себе си не бе проблем — щеше да вложи още пари в тръста. По лошо съвпадение обаче Пикъринг имаше близки в окръг Марин и позна Пел от статия в местния вестник за арестуването му при един грабеж.

— Хей, аз ви познавам — възкликна оценителят.

Това бяха последните му думи. Даниел мигновено извади ножа и след трийсет секунди негодникът беше мъртъв.

Нямаше да позволи нищо да застраши бъдещето му.

Тогава се измъкна, макар че полицията го задържа за известно време — достатъчно дълго, та Алисън да реши да се върне на юг. (Оттогава я търсеше — трябваше да я убие, разбира се, защото знаеше къде се намира имотът му.)