Джеффри Дивер - Спящата кукла

Леля й беше неспокойна, раздразнителна, постоянно се озърташе. Като в онзи филм по телевизията, който бе гледала у Брадли миналата година. За затвора. Ако се случи нещо лошо, охраната ще блокира всички врати.

Тириса, Спящата кукла, беше като в затвор. Закотвена тук, в Хогуъртс, в Средната земя… в Оз…

В зеления затвор.

„Ами, това е, сладурче — помисли си мрачно. — Даниел Пел е на свобода, а пък аз съм затворена.“

Отново взе книгата със стихотворения и се замисли за изпита си по литература.

Прочете още два реда.

Досааааада!

През телената ограда забеляза някаква кола, която се приближи бавно, спря рязко и шофьорът като че ли погледна към нея през храстите.

Тириса стъпи на земята и престана да се люлее.

Колата можеше да е на всеки. На съседите, на някой, който е избягал от училище… Това не я притесняваше — поне не много. Разбира се, заради информационното затъмнение на леля си не знаеше дали Даниел Пел е бил арестуван, или са го видели да тръгва към Напа. Но това беше глупаво. Благодарение на леля си сега тя бе в програмата за защита на свидетели. Как щеше да я намери?

Все пак реши да погледне тайно компютъра и да види какво става.

Стомахът й леко се сви.

Стана и тръгна към къщата.

„Добре де, малко ни е шубе.“

Пак погледна назад, през пролуката между храстите в дъното на двора им. Колата я нямаше.

Тя отново се обърна към къщата и застина на място.

Мъжът от колата беше прескочил високата ограда на няколко метра отпред, между нея и къщата. Вдигна очи, дишаше тежко от усилието, беше се приземил на колене до две големи азалии. Ръката му кървеше — беше се порязал на двуметровата телена ограда.

Това бе той. Даниел Пел!

Тириса изписка.

Беше я намерил. Сега искаше да довърши и последния оцелял от семейство Кройтън.

Той се усмихна, изправи се вдървено и тръгна към нея.

Тириса Кройтън заплака.

— Не се плаши — прошепна непознатият, като се приближи. — Няма да ти направя нищо лошо. Шшшт!

Тириса настръхна. Каза си, че трябва да бяга. „Хайде!“

Краката й обаче не помръднаха; страхът я беше сковал. Освен това нямаше накъде. Мъжът стоеше между нея и къщата, а знаеше, че не може да прескочи двуметровата ограда. Помисли си да хукне в обратната посока, към задния двор, но там щеше да я притисне в храстите и тогава…

Не, щеше да е ужасно.

Затаила дъх, тя имаше чувството, че усеща вкуса на страха. Тръсна глава. Силите я напускаха. Огледа се за оръжие. Нищо, само някаква тухла, хранилката за птички и томчето със стихотворения на Емили Дикинсън. Тя отново погледна Пел.

— Ти уби родителите ми! Ти… не ме докосвай!

Той се намръщи.

— Не, Бога ми. О, не, искам само да поговорим. Аз не съм Даниел Пел. Кълна се. Виж.

Хвърли нещо към нея.

— Виж това, отзад. Обърни я.

Тириса погледна към къщата. Веднъж да има нужда от леля си, а нея да я няма.

— Виж, де — подкани я мъжът.

Тя пристъпи напред. Мъжът продължи да й повтаря да погледне, още стоеше на разстояние.

Тириса се приближи до предмета, който й беше подхвърлил, и го погледна. Беше книга. „Странник в нощта“ от Мортън Негъл.

— Това съм аз. Погледни.

Тя се боеше да се наведе. Преобърна с крак книгата. На задната корица имаше снимка на човека пред нея, но малко по-млад.

Дали беше истина?

Изведнъж осъзна, че е виждала само няколко снимки на Даниел Пел, правени преди осем години. Тайно бе прочела няколко статии в Интернет — леля й твърдеше, че ще трябва пак да я подложат на психотерапия, ако прочете нещо за убийствата. Но като гледаше снимката на писателя на младини, разбра, че това не е жилавият, страшен човек, когото помнеше.

Избърса сълзите си. Обхвана я гняв.

— Какво търсите тук? Уплашихте ме до смърт!

Човекът подръпна провисналите си панталони, сякаш се канеше да се приближи, но явно реши да остане където беше.

— Няма друг начин да говоря с теб. Вчера се срещнах с леля ти, когато пазаруваше. Исках да я помоля за нещо.

Тириса погледна телената ограда.

— Полицията всеки момент ще дойде, знам — каза Негъл. — Видях алармата на оградата. След три-четири минути ще се появят и ще ме арестуват. Няма проблем. Трябва обаче да ти кажа нещо. Убиецът на родителите ти избяга от затвора.

— Знам.

— Така ли? Леля ти…

— Оставете ме на мира!

— Една полицайка в Монтерей се опитва да го залови, но има нужда от помощ. Леля ти не поиска да ти каже и ако беше единайсет-дванайсетгодишна, нямаше да направя това. Но ти си достатъчно голяма, за да решаваш сама. Тя иска да говори с теб.